Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Защо ми викаш да престана, човече? — изгледа го агресивно онзи. — Защо мислиш се гмурнах в гадния залив, пълен с акули и лайна?

— Е, акулите едва ли идват толкова близо, Мартин…

— Никога ли не си чувал за сантиментални чувства, хубавецо? Света Майко, та аз измъкнах недоверчивия ти задник направо от гроба!

— Оценявам това, Мартин. Наистина го оценявам и ти благодаря. Но би ли затворил проклетия си плювалник поне за минута?

Кубинеца насочи поглед към подвижните светлинки в пристанището за яхти.

— Как пък да не го оценяваш… — обидено промърмори той.

— Каза, че Бенет е изчезнал…

— Издимя, човече. Стопи се като призрак… — очите на Гато де Роза останаха заковани върху водата.

— А може би не е така — подхвърли Симбал.

Кубинеца рязко се извъртя:

— Знаеш нещо, което аз съм пропуснал?

— Йе Бегача…

— Оня от Китайския квартал? Единият от тримата братя, които управляват нюйоркския клон на „Дикуи“?

— Точно той. Видях го на купона. Двамата с Бенет нещо си приказваха…

— И какво от това? — сви рамене Кубинеца. — Нали затова са купоните?

— Този път е по-различно — поклати глава Симбал. — Помниш какво каза Бенет, нали? Че е видял сметката на Алън Тюн. А Йе Бегача беше силният човек на Тюн в „Дикуи“… Съвсем наскоро чух, че е предлагал Тюн за повишение…

Очите на Гато де Роза възбудено заблестяха:

— И мислиш, че…

— Точно така — кимна Симбал. — След като Тюн е оплел конците, значи и Бегача не е наред… Казва ли ти някой? Може би двамката са дърпали от мангизите, може би са искали да започнат частен бизнес…

— Ако си прав, нещата стават много прости — изгледа го продължително Кубинеца. — Открием ли Йе Бегача, ще открием и Бенет. Защото се е появил тук да му види сметката…

— Абсолютно вярно.

Кубинеца скочи на крака, одеялото се плъзна на земята.

— Отивам да завъртя няколко телефона. Все някой ще знае къде се намира Бегача…

И някой наистина знаеше.

— Як твърди, че Бегача е наел стая в хотел „Трилиант“.

— Як ли?

— Да, бе, човече, какво толкова се чудиш? Ако имаш толкова вълна, колкото тоя хубавец, и на тебе ще ти викат „Косматия“… — Елегантният костюм на Кубинеца от кремава коприна наистина не приличаше на нищо. Беше мокър и смачкан, с огромни торби на коленете и лактите. Протегна ръка и помогна на Симбал да стане: — Ела да облечем нещо сухо, после отиваме при Йе. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсното копеле!

— Бенет е мой — напомни му Симбал.

— Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана…

„Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети.

Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях.

— Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях.

Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии.

— Първа класа — призна Симбал.

— Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии!

Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат.

— Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака!

— Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване?

Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея.

Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди.

После Гато де Роза се върна при Симбал.