Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Тежкото тяло на някогашния му приятел се стовари точно в средата. Ръждясалият, неотварян десетки години капак, се счупи като картон. Хуайшан Хан нададе отчаян вик, ръката му инстинктивно се вкопчи в Сен-лин и двамата изчезнаха в дупката.

Зи-лин изкрещя, викът му беше толкова силен, че заглуши дори грохота на бурята. Хвърли се към пръстена на кладенеца, без да усеща, че жули до кръв коленете и лактите си. В ноздрите го удари застоял въздух, пред очите му се мерна протегната ръка. Напрегна се докрай и успя да докопа крайчеца на влажните пръсти.

Чия беше тази ръка? На Хуайшан Хан или на Сен-лин? Не успя да определи, тъй като тъмнината беше непрогледна, а докосването на пръстите не беше достатъчно.

После душата му се отвори към бездънната бездна на океана и потъна в „да-хей“. В ушите му прозвуча призивен глас.

Аз ще го унищожа , каза гласът. Аз трябва да го унищожа! Пусни ме!

Не, безмълвно изкрещя той. Не!

Друг начин няма, той ме убива!

Пръстите започнаха да му се изплъзват.

Не! НЕ!!!

Няма да му позволя да убие и теб! Пусни ме!

Моля те, Сен-лин!

В дъното на океана блеснаха ослепителни звезди. Аз мога да те спася. Пресегна се, но не с ръце, не дори с душа… Намери я благодарение на могъщото си „ки“ и се вкопчи в нея. Душите им се сляха, както много пъти преди това… Сен-лин! Докосването на пръстите изчезна.

Няма друг начин…

Времето престана да съществува. Остана край прогнилия капак на кладенеца минути, а може би часове. Проснат под стряхата на древната вила, Рос Дейвис спеше непробуден сън. Зи-лин бавно излезе от състоянието на дълбоко вцепенение, тялото му се разтърси от спазми.

Едва тогава долови замайващата миризма на горчиви бадеми. Извърна глава и видя зейналата уста на приятеля си и кухия зъб, който стърчеше от челюстта му. Устните му бяха посинели, разтегнати в зловеща усмивка.

— Издимя!

— Какво?

— Издимя, хубавецо! Няма, го изчезна! Мръсното копеле се изпари!

— Бенет ли?

Мартин Хуанито Гато де Роза извъртя глава:

— Мислиш ли, че извадих всичката вода от дробовете ти, хубавецо? Може би съм пропуснал нещо…

— Стига, стига! — простена Тони Симбал. — Още малко изкуствено дишане уста в уста и ще взема да се влюбя в теб!

Там долу беше тъмно и студено. Симбал никога не беше изпитвал такъв смразяващ студ. Но от него се свести и беше благодарен на Бога затова. Ако не беше студено, той с положителност щеше да потъне като камък и Кубинеца едва ли би го стигнал без кислороден апарат. Потръпна, кожата му неволно настръхна.

— Шибана работа! — промърмори Кубинеца и очите му опасно проблеснаха. Върху раменете си беше наметнал сиво одеяло с надпис:

Общинска полиция — Маями

Беше доказал служебната си карта на ченгетата, пристигнали по сигнал на разбудени граждани, и с това се приключи. Само две минути по-късно патрулната кола се понесе с включена сирена към мястото на истинската злополука — пожар в някакъв крайградски хотел. Хората от бърза помощ обработиха раните и драскотините на Симбал, получиха категоричния му отказ да иде в болница за основен преглед и си заминаха.

— Мария не беше като кучките, на които човек обикновено се натъква… Тя имаше глава на раменете си.

В мрака и студа не можеше да се диша. Мозъкът на Симбал продължаваше да е парализиран от този факт. Няма въздух, няма живот. Ясно си представи как дробовете спират да функционират, притиснати от мрака и студа, които коварно се промъкват през ноздрите и стиснатите до болка устни… На това му се казва удавяне. Отново потръпна, ръцете му механично придърпаха грубото полицейско одеяло.

— Я ми виж костюма — продължаваше да мърмори Кубинеца. — Не става за нищо друго, освен за боклука! Знаеш ли с колко ме набута мръсното копеле?

— О, я млъквай!

— Какво?

— Млъквай, казах! Нали компанията го плаща? — имаше предвид ЦРУ.

— Е, да…

— Тогава престани да плачеш!

— Не става въпрос за шибания костюм, хубавецо — въздъхна Кубинеца. — На душичката ми е кофти!

Тялото на Симбал се разтърси от тръпки. Последиците от шока влизаха в правата си.

— Тоя кучи син насочи пистолета си към нея и я гръмна! Просто ей така! Трябва да имаш сърце като лед, за да го сториш… Наистина е така. Мръсен вудуист!

— Престани, Мартин — примоли се Симбал, но наостри уши. Искаше да идентифицира особената нотка в гласа на Кубинеца.