Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Достатъчно! — извика Зи-лин. — Дошъл съм за затворника!

— По чия заповед? — изгледа го подозрително онзи с нагревателя.

— Лично на Председателя Мао!

— Вярно е — обади се Чу и размаха хартийката с подписа на Мао. — Този министър е личен съветник на другаря Мао.

— Донесете дрехи! — продължи със същия тон Зи-лин, давайки си ясна сметка, че трябва да действа бързо и решително. — Да бъдат цивилни. Другарят Мао иска лично да го разпита!

Двама от надзирателите помогнаха на Дейвис да се облече. Ръцете на американеца трепереха, очите му нито веднъж не се извърнаха по посока на Зи-лин.

— Имате ли нужда от помощ, другарю министър? — попита Чу, когато Дейвис беше готов. — Мога да ви отделя двама от хората си.

— Не — поклати глава Зи-лин. — Ще се оправя и сам.

— Сигурен ли сте, другарю министър? — загрижено попита Чу и отвори вратата на стаята за разпити. — Не искам дори да си помисля какво ще стане, ако затворникът избяга!

— Я го погледнете! — намръщи се Зи-лин, подкрепяйки Дейвис за рамото. — Той дори не може да ходи, а камо ли да избяга. Поемам цялата отговорност…

— Както желаете, другарю министър.

Преминаха последователно през трите контролни пункта, излязоха навън и от устата на Дейвис се изтръгна едва чута въздишка. Главата му се отпусна върху рамото на Зи-лин, съвсем като Сен-лин преди няколко часа.

— Само още няколко крачки, стари приятелю — прошепна в ухото му Зи-лин. — Ето, стигнахме до колата. Ще можеш ли да се качиш?

Дейвис кимна, отдели се от Зи-лин и с болезнена гримаса се отпусна на пасажерското място.

Зи-лин седна зад волана, включи двигателя и потегли.

Дори години по-късно не беше в състояние да определи какво го насочи към Ксиан Шан. Огромният парк се простираше в пекинския Квартал Фрагрантни хълмове. Зи-лин употреби доста усилия, докато си спомни старото му име: Ловният парк.

Насочи се натам, вероятно защото винаги беше обичал този парк. Бистър поток го разделяше на две, водите му идваха от прекрасно планинско езеро, сгушено под върховете на планината Гуи на запад.

През дванадесети век тук имало толкова много дивеч, че императорите обявили района за свой ловен парк. В средата на осемнадесети век всичко вече било избито, императорските съветници се принудили да внасят дивеч чак от Манджурия, за да задоволят ловната страст на своя господар.

Зи-лин отведе Рос Дейвис в Шуан Чжин — „Вилата с двата кладенеца“, разположена в южния край на парка. Тук бяха на сигурно място, вода имаше в изобилие, въпреки че единият от кладенците беше затворен с тежък метален капак.

Зи-лин спря колата край входа на парка и двамата слязоха. Подкрепян от ръката му, Рос Дейвис закуцука покрай бронзовите лъвове, издигащи се от двете страни на алеята, носеща името „Улицата на търговците“. Тук щяха да прекарат нощта, а на разсъмване щяха да се преместят. Въпросът обаче беше къде… Спокойно, каза си Зи-лин. Проблемите трябва да се решават един по един. Ние трябва да се възползваме от него… Това не биваше да се случи. Шпионин или не, Дейвис беше негов приятел. Животът му означаваше много повече от някакъв скалъпен процес в името на фалшиви цели. Новият режим на Китай ще забрави за съществуването на Рос Дейвис още на другия ден, но Зи-лин едва ли щеше да успее…

Настани го да седне, даде му вода, направи каквото можа за облекчаване на болките му.

— Защо го стори? — вдигна глава американецът. По лицето му имаше кални бразди, примесени със засъхнала кръв. — Бях сигурен, че никога вече няма да те видя.

— Ти си варварин — топло го погледна Зи-лин. — Какво знаеш за приятелството?

Дейвис се усмихна и затвори очи.

— Преди време бях сигурен, че от Шан по-лошо няма — промълви той. — Но там, вътре, беше истински ад…

Зи-лин мълчаливо приклекна до приятеля си. Остави го да говори, сигурен, че това ще му донесе облекчение.

— Мислех, че сме подготвени за… хм… всички възможни усложнения… — продължи все така тихо американецът. — Но сега вече зная, че никой не е имал представа какво ще ни се случи, ако ни заловят…

Небето на юг се разтърси от далечни гръмотевици. Дъждът наближаваше. Зи-лин вдигна очи към покрития с гледжосани плочки покрив на вилата. Звездите бяха изчезнали, ниско надвисналите облаци отразяваха светлините на спящия град. В съзнанието му изплува нажеженият нагревател, в ноздрите го удари вонята на изгорена плът. Изпита гордост от това, което беше направил.

— Не зная как се озовах тук — промърмори Рос Дейвис, заслушан в тропота на първите водни капки върху покрива. — Толкова далеч от Вирджиния, от дома… — главата му се отпусна върху свитите колене. — Имам чувството, че съм попаднал на друга планета… Това е… Това беше най-тежкото… Да знаеш, че умираш далеч от дома… От всичко, което ти е скъпо.