Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Кажи ми — погледна го в очите Зи-лин.

— Не ме прави на глупак — с отвращение рече Дейвис. — Мислех, че поне с теб мога да бъда откровен…

— Тогава ми се изсмей. — Очите им останаха заковани едни в други сякаш цяла вечност. — Моля те…

— Защото вие държите всичко, стари приятелю! Засаждане, прибиране на реколтата, рафиниране и разпространение!

— Аз ли? — стреснато подскочи Зи-лин.

— Ти, Мао, Хуайшан Хан… Всичките проклети китайци!

— Не ти вярвам, това е невъзможно! — смаяно прошепна Зи-лин. Но вярваше. Думите на Дейвис бяха чиста истина. „Да-хей“ ги потвърди с особеното си сияние. По лицето му се изписа дълбока загриженост: — Аз лично нищичко не зная за това!

Дейвис го погледна изпитателно, почти по същия начин, по който преди малко го гледаше Зи-лин.

— Е, може… — неохотно призна той, обърна се и внимателно скри пакетчето цигари под сламеника си. — Не знаеш кой стои зад всичко това? Не е ли Мао?

Наистина не зная — въздъхна Зи-лин. В главата му отново прозвучаха думите на Председателя: Ние трябва да извлечем полза от него… Това бяха думи на Хуайшан Хан. Властта на този човек растеше стремително, заедно с тази на Ло Джуи-чин и Кант Шенг. Това ли беше причината, или самият Мао? О, Буда!

— Я ми кажи — промълви тихо той, — успя ли да научиш името на човека, който ръководи производството на опиум в Шан?

— Нарича себе си Нага… Знаеш я — онази митологична змия на бирманците… Организацията му е известна като „Дикуи“… Това е всичко. Страхувам се, че останалото ще трябва да откриеш сам…

На устните на Дейвис се появи тъжна усмивка, в нея се долови бледа сянка от предишната самоличност на този мъж.

Зад гърба на Зи-лин прозвучаха стъпките на пазачите. Времето му изтече. Започна да се надига, Дейвис изведнъж протегна ръка. В очите му се появи страх.

— Какво ще стане с мен?

— Не зная, приятелю — поклати глава Зи-лин. Но знаеше много добре… Ние трябва да се възползваме от него…

— Ще те видя ли пак?

Зи-лин сведе очи към американеца, който продължаваше да седи на дървения стол. Изглеждаше като човек, който няма сили да се изправи. Какво ли му правят тук, неволно се запита Зи-лин. Спомни си за изтезанията, на които комунистите бяха подложили Сен-лин. Тези тук едва ли са по-различни, особено когато ги командва човек като Хуайшан Хан.

— Искам да те попитам нещо — задържа се на място той. — Беше ли агент на американските тайни служби, когато се срещнахме преди години?

Дейвис опря глава в железните пръчки. Зи-лин видя, че на мястото на гъстите червеникави кичури зееха грозни петна — сякаш косата му беше изгоряла.

— Има ли значение? — промърмори той.

— Не — Поклати глава Зи-лин. — Наистина няма.

— Той знае! — Приличаше на изплашена гълъбица, цялото й тяло трепереше.

— Важно е да си абсолютно сигурна. Знае, или само подозира?

— Знае! Сигурна съм, че знае!

Небето се обагри в разноцветно сияние, после слънцето бавно потъна зад синкавите планински върхове на запад. Двойка дъждосвирци се гмурна в последните, косо падащи лъчи, перата им проблеснаха като разтопено злато, после изчезнаха. Във въздуха се носеше аромат на бадеми и той неволно си помисли за отровни цианиди. Веднъж в живота си беше виждал как от тази отрова умира човек. Някакъв разкрит шпионин, миг преди да бъде заловен… Предпочел мигновената смърт пред мъченията и ужасната агония. Просто сдъвка една малка капсулка и всичко свърши.

— Ако наистина е така, значи трябва да заминеш — промълви Зи-лин.

— Да замина ли? — погледна с разширени очи тя. — Но къде?

— Аз ще се погрижа за теб.

— Той е мой съпруг, не мога да го напусна.

— Напротив, Сен-лин — погледна я топло той. — Ти отдавна си го напуснала.

— Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, прегърни ме!

Зи-лин разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Бузата й се притисна до неговата, косата й покри част от лицето му. А той изведнъж се запита защо изобщо беше позволил тази връзка. Знаеше, че ще се стигне до този миг, през цялото време го знаеше. За подобни връзки друг край няма.

Същевременно си даваше сметка, че не иска този край. С вълнение установи, че не е готов да се откаже от Сен-лин. Искаше да я направи щастлива. Особено сега, в този кратък миг… Имаше чувството, че по този начин ще изкупи всичките си грехове, ще освободи душата си от стенанията на мъртвите, от ужасите и несправедливостта. Че ще изкупи дори и най-тежкия си грях — напускането на Атена, майката на Джейк, изоставянето на Шен Ли — своята любовница…