Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Достатъчно е да си припомним Френската революция — промърмори един ден Мао, обръщайки се към Зи-лин. — Или, ако предпочиташ вещо по-близко — Октомврийската революция в Русия. Два конкретни прецедента на това, което става в страната ни днес…

— Все още се намираме в период на съзряване. Отхвърлихме всичко старо, прогнило и корумпирано… И на негово място градим из основи нова, коренно различна държава… Първата ни задача е да създадем мощен държавен апарат, без който промените са невъзможни и Китай завинаги ще остане един спящ великан…

— Подходът на реакцията винаги е един и същ: предизвикване на гражданска война вътре в страната, комбинирана с външна агресия. Трябва да се пазим от американците, другарю Ши. Американците са наши противници в Корейската война, американците поддържат националистите с щедри финансови инжекции, те създадоха и протектората Тайван!

— Вършат всичко това, защото се страхуват от мен, другарю Ши. Защото знаят, че без тяхната помощ националистите са загубени. Но не могат да проумеят, че и с тяхната помощ положението им е същото. Защото са се превърнали в американски марионетки и изпълняват всяка заповед на президента на САЩ. В противен случай ги заплашва спиране на помощта и пълна разруха.

Мао крачеше напред-назад като тигър в клетка.

— В страната започват да се усещат контрареволюционни настроения и това е пряк резултат от действието на националисти и американци. Съединените щати не се поколебаха да нахлуят в Корея, какво би ги спряло да сторят същото и с Китай? Това ние на всяка цена трябва да предотвратим!

— С репресии, така ли? — попита Зи-лин.

— Трябва да четеш историята на тази страна, другарю Ши — късо отвърна Мао. — Друг начин няма. Никой не се самообразова доброволно, но това е погрешно. Хората не знаят кое е най-доброто за тях. Знае го само водачът…

— И водачът го налага…

— Разбира се — кимна Мао, очевидно без да забележи сарказма в гласа на Зи-лин.

Зи-лин повика камериерката и поиска чай. Изчака да му сервират, отпи една глътка и замислено попита:

— Каква е съдбата на затворника, който Хуайшан Хан доведе от Хонконг?

— Какво?

Смущението на Мао беше явно, въпреки опитите му да го прикрие с разбъркването на чая.

— О, да… За момент забравих, че двамата с Хуайшан Хан сте много близки… — отпи глътка чай, намръщи се на горчивината, но въпреки това допълни чашата си: — Все още не сме взели решение. Обмислям как да го използвам по най-добър начин…

Интересно, каза си Зи-лин. Не беше озадачен толкова от увъртанията на Мао, колкото от това, че упорито избягваше да го гледа. Обикновено Председателят беше прям и откровен, налагаше мнението си на околните не само с думи, но и със стоманения си поглед.

— Защо проявяваш интерес към този човек? — попита Мао.

— Искам да го разпитам.

— Не мисля, че идеята ти е добра… — Нещо в чашата на Мао продължаваше да привлича неотклонното му внимание. — Той е в ръцете на Държавна сигурност, ти няма защо да се бъркаш там…

— Има защо, но може да стане само по твоя лична заповед.

— Ще обидим Ло Джуи-чин, нещата ще стигнат и до Канг Шен… — Имаше предвид секретаря на партията, отговарящ по въпросите на сигурността. — Какви обяснения мога да им дам за подобна заповед?

— Откога си толкова загрижен за хора като тях? — попита Зи-лин и с мъка удържа избухването си. — Толкова важни ли станаха? Аз съм твой личен съветник и винаги съм имал достъп до всичко, което пожелая!

— Времената се променят, приятелю — въздъхна Мао.

— Означава ли това, че и аз попадам под подозрение?

Мао само сви рамене.

Зи-лин беше смаян. Времената се променят, приятелю! Но как стана това? Защо той нищо не разбра? После се усети и тъжно поклати глава. Разбира се, че беше доловил промените. Вярно е, че бяха бавни и почти незабележими, но той беше в основата им и не можеше да не си дава сметка за тях: Би могъл да изрази протест, би могъл открито да се противопостави на полицейщината, на безцеремонното погазване на гражданските права и на безогледните арести на хора, чиято вина се определяше според степента на тяхното образование, произход и начин на живот.

Зи-лин знаеше всичко за методите на Берия и НКВД, изпитваше ужас и презрение от жаждата на руснаците за репресии, от желанието им да контролират не само живота и поведението на своите поданици, но дори и мисленето им.

Отговорността му за това, което ставаше в Китай, беше не по-малка от тази на Мао, Ло или Хуайшан Хан. Нещастните му сънародници винаги бяха страдали — от древните и деспотични императори, от тайните общности след тях, от чуждата окупация. Човек би казал, че вече отдавна са свикнали да ги мачкат, че такава е съдбата им…