Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Значи допускаш грешки и после съжаляваш за тях…

— Случва се и това — въздъхна той. — За съжаление е неизбежно.

Пръстите й пробягаха по вътрешната страна на ръката му и се увиха около китката.

— Вече няма да бъде така… — думите й бяха почти неуловим шепот. — Няма!

— Какво?

Лицето й беше толкова близо до неговото, че в ноздрите го удари сладката й миризма — нещо средно между аромата на жасмин и мед.

— Ти притежаваш, „да-хей“… И двамата го притежаваме… Великия мрак…

— Искаш да кажеш, че с негова помощ ще виждаме в бъдещето?

— Може би — тихо прошепна тя.

— Означава ли това, че ми донесе сребърната табакера на мъжа ти под влиянието на „да-хей“? — усмихна се той.

— Да — кимна тя, напълно сериозна. — Точно това означава!

— Но, Сен-лин! Това вече е прекалено!…

— Слушай! — стисна китката му тя, а гласът й натежа от възбуда. — Моля те да не го правиш. Моля те да не искаш това от мен!

— Но защо? Ти спокойно би могла да откажеш, нали?

— Не мога!

— Значи нищо не можеш да ми откажеш! — каза го шеговито, но не се получи. Гласът му беше прекалено напрегнат.

— Почти — прошепна тя и се притисна до гърдите му. Сърцето й пърхаше като на подплашена птичка. Той механично я стисна в прегръдката си, сякаш искаше да я предпази от нещо… Но от какво? — Ти търсиш истината и аз трябва да ти я предоставя…

— А после?

— Този път би било далеч по-добре, ако я оставиш на спокойствие… Нека спи там, където е…

— Защо? Какво знаеш за тази табакера?

— Нищо! — проплака тя и се вкопчи в него. После изведнъж добави: — Виждам…

— Какво виждаш?

Тя се разрида, ситните й бели зъби потънаха в рамото му.

— Сен-лин… — отмести я от себе си той. — Какво виждаш?

— Краят — тихо отвърна тя и тялото й се разтърси от могъща тръпка.

После, вярна на думата си, тя предаде Хуайшан Хан. Донесе табакерата му на Зи-лин.

— Времето ни е малко — задъхано каза Сен-лин, появила се в бамбуковата горичка. — Хуайшан Хан току-що се прибра отнякъде. Спи, но за вечеря ще се събуди… — От начина, по който го каза, Зи-лин остана с впечатлението, че всичко това и се струва като детска игра. Спомни си за някаква приказка от детството, май беше американска… „Джек и Бобеното зърно“. В нея май имаше герой, който прилича на Хуайшан Хан. Великанът-човекоядец…

Пое табакерата от ръцете й и започна да я разглежда. Филигранното капаче блесна под лъчите на залязващото слънце. Вече беше сигурен, че му е позната. Но откъде?

Обърна я, прочете търговския знак на дъното. Беше произведена в Съединените щати. По гърба му пробягаха хладни тръпки. През цялото време беше очаквал, че табакерата е, английска изработка.

Отвори капачето. Острите руски цигари на Хуайшан Хан бяха притиснати от тънка сребърна пластинка. Нещо от вътрешната страна на капака привлече вниманието му и той го наклони в подходящ ъгъл към светлината.

Инициалите бяха изписани с твърди, ясно очертани английски букви: Р.М.Д.

Изведнъж всичко му стана ясно. Вероятно с помощта на „да-хей“. Разбра защо го беше лъгал Хуайшан Хан за своята мисия, защо не отговори на въпроса му за табакерата. Но най-ужасното беше, че разбра кого е довел приятелят му тук, като добитък на заколение… Човека, който според Хуайшан Хан, беше организирал заговор за атентат срещу Мао.

Болката в сърцето му беше толкова остра, че главата му бавно клюмна. Челото му докосна капачето на сребърната табакера, чуждестранно производство…

Тропотът на ботуши звучеше навсякъде, из цялата огромна страна. По улиците на Пекин и Шанхай, из провинциите Кантон и Юнан, по бреговете на великата Яндзъ…

Нощите се превърнаха в кошмар. Всички се ослушваха за проскърцването на метални налчета по стълбите, последвано от грубо блъскане по вратата и изкрещяна на висок глас заповеди: Всички се гушеха в леглата си, докато отвеждаха съседите им и без никакви обяснения ги натикваха в полицейските коли.

Никой от поданиците на великата страна не разбра кога и как дойде терорът, преди да усети могъщите му пипала, простиращи се надлъж и шир по цялата територия на Китай.

Хуайшан Хан организира доброволчески отряди във всеки град. Обикновено наброяваха стотина души — все предани на новата власт люде. Същото стана и в провинцията. Дори и най-забутаните селца имаха своите революционни отряди. По идея на своя създател те бяха необходими за контрол над огромното население на страната, между тях лесно се маскираха платените агенти на Държавна сигурност. Министерството на обществената безопасност внедри свои шпиони във всички слоеве на китайското общество. След това започна да ехти тропотът на ботуши, нощните хайки прибираха хората направо от леглата им. За повечето от тях нищо не се чуваше…