Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Не, не! Тези мисли са ерес! Но бъдещето изглеждаше мрачно и непредвидимо. Имаше чувството, че се намира на стръмен планински склон, сам в мрака и студа, забравил къде лежи пътят към заснежения връх.

— Трябва да разпитам затворника — повтори на глас той.

— Защо настояваш за нещо, което не мога да ти осигуря? — ядоса се Мао, на лицето му се появи обидено изражение.

— Моля те в името на дългогодишното ни приятелство — погледна го в очите Зи-лин. — Не искам да изтъквам нито заслугите си за Китай, нито помощта ми лично към теб. Защото тук не става въпрос за политика и власт. Моля те само като приятел. И като такъв настоявам да ми дадеш един час за разговор със затворника.

Мао му обърна гръб и се насочи към писалището. „За пръв път раменете му са приведени“, отбеляза механично Зи-лин.

Председателят пристъпи към прозореца и хвърли поглед към бойната техника, която чакаше заповеди на площад Тянанмън. Чрез нея и само чрез нея щяха да отрежат главата на контрареволюцията, надигнала се като призрак над гроба на буржоазното минало.

— Ще вали — тихо отбеляза Мао и вдигна поглед към буреносните облаци, които пълзяха ниско над града. — Но довечера отново ще се изясни… — После, без да променя тона си, добави: — Половината от това време е твое…

— Пипнаха ме в планината — каза Рос Дейвис. — В малък лагер на около две хиляди метра надморска височина. В платата на Шан…

Шан, Бирма. А не в Хонконг, както твърдеше Хуайшан Хан.

— Бях там в продължение на шест месеца… Интересуваше ни маковата реколта…

— „Ни“?

Напуканите устни на Дейвис се разтегнаха в бледа усмивка.

— Не очакваш да ти кажа с кого съм бил там… Нали, стари приятелю?

— Защо не? — сви рамене Зи-лин. — Забрави ли, че съм мъртъв?

И двамата се засмяха при спомена за начина, по който бяха уверили генералисимус Чан и обкръжението му в мнимата смърт на Ши Зи-лин.

Но вътрешно на Зи-лин съвсем не му беше до смях. Използвайки пропуска, подписан лично от Мао, той проникна в строго охранявания затвор на Държавна сигурност с очакването да види стария си приятел Р.М.Д. — Рос Марион Дейвис, такъв, какъвто го помнеше — с буйни червеникави къдрици, яркосини очи и засмяно младежко лице.

Но вместо това се изправи срещу костелив мъж със сбръчкана кожа и кървясали очи, в които синина можеше да се види едва след по-внимателно взиране. Откритата момчешка усмивка беше изчезнала, а на мястото на дългия и прав патрициански нос имаше грозно подута и разранена топка, която изпълваше половината лице.

— Бях в Шан заради маковите полета — поясни той и Зи-лин ясно видя колко малко зъби бяха останали в устата му. — Идеята беше да проникнем там и да установим контрол…

— Над нелегалните рафинерии?

— Да.

— Какво искахте да спечелите?

— Преди всичко пари — отвърна Дейвис. — Огромни купища пари. — Седеше на груб дървен стол, закован за пода. Стискаше с обезобразени от изтезания пръсти железните пръчки, които ги разделяха. — Освен това се надявахме да установим контрол и над целия район, от който да проникнем и по-навътре…

— За да убиете Мао…

— Какво?

Зи-лин го гледаше с напрегнато внимание. Без да съзнава какво върши, той неволно започна да потъва в „да-хей“. В блестящия мрак можеше ясно да различи истината от лъжата. Около тях блестеше някакво особено, различно по цвят сияние и това му помагаше да се ориентира.

— Така каза Хуайшан Хан. Подготвяли сте заговор за убийството на Мао.

— Това не е вярно.

Дейвис казваше истината. Зи-лин кимна, извади пакетче цигари и го пъхна между решетките. Поднесе огън на приятеля си и не пропусна да отбележи облекчението, което се появи на изтерзаното му лице.

— Господи, не съм помирисвал свястна цигара от цяла вечност!

— Съжалявам, че не са марката, която предпочиташе…

Дейвис само махна с ръка. Димът излизаше на вълни иззад разранените му устни, промъкваше се между решетките и ги обвиваше в синкава мъгла.

— Дълго време бях там — продължи той, сякаш изобщо не бяха прекъсвали темата. — Цял живот… — Пушеше бавно и с открито наслаждение. — Опознах местните наистина добре… Толкова добре, че вече имам твърдо определено мнение… Ние никога не можем да установим контрол над тях.

— Хората от Шан мразят американците, руснаците също…

Дейвис му хвърли странен поглед, после въздъхна и размаза фаса си с гола пета.

— Хайде да прескочим глупостите, а? — промърмори той. — И двамата прекрасно знаем защо нито американците, нито който и да било друг не може да се задържи в онези планини…