Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Ами народът? — попита Никълъс. — Той едва ли е искал война.

Полковникът стисна незапалената лула между зъбите си и отправи поглед към леко помръдващата водна повърхност.

— За нещастие този народ е бил държан в сляпо подчинение векове наред. Феодалните порядки, дългогодишното покорство пред императори, шогуни и старейшини е дало своите плодове. — Изправи гръб и хвърли поглед към сина си, седнал неподвижно на дървената скамейка. — И затова не е изненадващо, че в навечерието на войната почти липсват антимилитаристични настроения. Дори обратното — социалдемократическата партия, която единствена се обявява срещу агресията в Манджурия, губи голяма част от своя електорат на проведените през 1932 година общи избори. Така само малката и радикално настроена комунистическа партия остава политическата сила, която се противопоставя на империалистическата политика на правителството. Но тя е като сламка пред талазите на настъпващата буря. Дзайбацу и Гениоша държат в ръцете си както политиците, така и средствата за масова информация. Войната става неизбежна.

Разнесоха се забързани стъпки и двамата едновременно вдигнаха глави. Вляво от тях се появиха двама униформени полицаи, които затичаха надолу по каменните стъпала, разперили ръце, за да запазят равновесие. Хората започнаха да се обръщат, разнесе се рязък вик. Децата зарязаха платноходките си, които с поклащане започнаха да се отдалечават от брега. Няколкото американски офицери в близост до тях се поколебаха за миг, после се втурнаха след полицаите. Никълъс и полковникът се изправиха и бавно се вляха в тълпата, струпала се в единия край на езерцето.

Скупчените вишневи дръвчета, отрупани с цвят, им пречеха да видят какво става зад тях. Поеха през тревата, за да избегнат стълбите, претъпкани с хора. Полковникът хвана Никълъс за ръка и започна да си пробива път с рамо. Откъм брега се разнасяше някакво пляскане и блъскане, което се прекрати с идването на още униформени полицаи.

Хората пред тях се отдръпнаха, и те видяха малка полянка, отрупана с откъснати вишневи цветчета, застлали като нежен килим яркозелената трева. Сякаш някой се готвеше да посреща герой от войната. За миг Никълъс зърна някакво кимоно, което в първия момент му се стори сиво, но след като получи лек тласък от неспокойната тълпа зад себе си, видя, че е раирано на тесни черно-бели ивици, които от разстояние изглеждаха сиви. Цялото беше поръбено с бяла коприна.

Полицаите си запробиваха път и хората най-отпред се отдръпнаха. Едва сега Никълъс успя да зърне мъжа, коленичил сред нежните розови цветчета. Челото му докосваше земята, а дясната му ръка беше скрита отпред под кимоното. Пред него беше поставена малка лакирана кутия от розово дърво с пиринчена обковка, превързана с дълга бяла панделка от тънка коприна.

Изправен зад него, полковникът изведнъж го сграбчи за раменете.

— Това е Ханшичиро! — тихо възкликна той, споменавайки името на един от най-великите японски поети.

Никълъс пристъпи напред, за да вижда по-добре. Сред гората от нервно помръдващи крака изведнъж видя ясно лицето на коленичилия мъж. Беше широко и плоско лице, с твърдо изсечени черти и стоманеносива коса над него. От двете страни на устата му бяха издълбани горчиви бръчки, очите му бяха затворени.

В следващия миг Никълъс изведнъж разбра, че копринената лента пред него не е в сянка, както му се беше сторило отначало, а е изцапана с кръв. Тънка и почти прозрачна, тя беше пропуснала кръвта да попие в земята пред прегънатото тяло на Ханшичиро.

— Сепуку — каза полковникът. — Така свършват благородниците.

Никълъс все още се учудваше на невероятната организация на този фатален ритуал. Беше слушал много военни истории и знаеше, че там смъртта винаги е грозна. Но тук всичко стана спокойно, подредено, точно и чисто — естествено като хода на времето.

— Как се чувстваш, Никълъс? — полковникът леко докосна рамото на сина си и загрижено го погледна.

— Добре съм — отвърна момчето и вдигна глава. — Просто ми е малко странно, всичко беше толкова неочаквано… Защо го направи в парка, пред всички?

— За да го видят и запомнят — отвърна полковникът. Започнаха да се отдалечават от езерото и се заизкачваха нагоре по хълмчето. Дърветата тук бяха още по-отрупани с цвят, пътечките под тях едва се забелязваха. Над главите им продължаваше да се наблюдава книжният дракон, бълващ огън, сякаш протестираше срещу лекото въздушно течение, което го тласкаше все по-високо и все по-далеч.