Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Беше ли наложително да заминете? — попита Никълъс.

— Да — отвърна тя и за пръв път го погледна в очите. — Имах определени задължения към баща ти и те бяха най-важното нещо в живота ми. Со Пенг прекрасно знаеше това, знаеше, че е невъзможно да остана при него и да пренебрегна съпружеските си задължения. Стори ли това, човек се лишава от всички добродетели на своето съществуване.

— Дългът е най-важното нещо в живота, Никълъс. Той е единственото нещо на света, над което смъртта няма власт, той е истинското безсмъртие…

Оказа се, че целият ден на полковника е свободен и двамата с Никълъс отидоха на традиционното пролетно посещение в ботаническата градина Жиндайши, където гражданите на Токио се покланяха пред цъфналите вишни.

Отбиха се пътьом в дома на Итами и оставиха Чонг, която беше обещала да намине и да види болния си вуйчо.

Сутрешната мъгла бързо се разпръскваше, подгонена от силния източен вятър. Валма от нея висяха над града като странни импресионистични творения. Ботаническата градина изглеждаше така, сякаш я бяха спуснали направо от рая. Натежалите от цвят клонки на вишневите дръвчета сияеха в бледорозово, сякаш бяха нарисувани от неземен художник. През другите сезони градината сигурно разкриваше още красоти, но сега беше април и всичко беше подчинено на великолепието на цъфналите вишни. Пред тях се поклащаха разноцветни кимона и ярко оцветени слънчобрани от намаслена хартия, хората бавно пристъпяха по пътечката, виеща се между двете небеса — едното нежно, филигранно и непосредствено пред очите им, другото — далечно и недостижимо. — Спряха пред сергия със сладкиши. Полковникът купи по една порция на двамата и разходката им продължи. Край тях тичаха смеещи се деца, следвани от гордите си родители, влюбени двойки се държаха за ръцете. Сред посетителите имаше много американци.

— Татко, разкажи ми нещо за дзайбацу — помоли Никълъс.

Полковникът пъхна в уста парченце сладкиш и замислено започна да дъвче.

— Ти положително знаеш доста в това отношение — промърмори след малко той.

— Зная кои са дзайбацу — отвърна Никълъс. — Четирите най-големи промишлени корпорации в Япония. Зная също, че веднага след войната много от висшите ръководители на дзайбацу са били осъдени като военнопрестъпници. Но не разбирам защо…

Полковникът беше принуден да се наведе, за да може да мине под ниско надвисналите над пътечката клони. Сякаш летяха сред ухаещи бледорозови облаци. Имаха чувството, че модерният и съвременен Токио никога не е съществувал, а знаят за него просто от някаква фантастична книга. Това състояние би било напълно разбираемо за местния жител, тъй като Япония е страна на хилядите символи, всеки от които живее свой собствен живот. Вишневият цвят е сред най-силните от тях, той олицетворява основните концепции на японския дух — обновление, пречистване, любов, неземна красота. Всичко това пробяга през съзнанието на полковника, докато той се чудеше откъде да започне.

— В Япония нещата никога не са прости и еднозначни — каза той. — Така е и с дзайбацу. Корените му трябва да се търсят в дългата милитаристична история на тази страна. По време на реформите през 1868 година, известни като епохата Мейджи, Япония прави сериозно усилие да излезе от феодалната изолация, в която се е намирала повече от двеста години вследствие управлението на шогуната Токугава. Но това означавало да се откаже от традиционализма, който според много японци е основа на тяхната сила.

Свърнаха вдясно и се заспускаха по лекия наклон, водещ до малко езеро. Сред храсталаците крещяха деца.

— С провеждането на тази нова политика, която някои наричат европеизация, неизбежно настъпва и един друг процес — подкопаване на неограничената самурайска власт. Тази каста винаги е била крепост на: традиционализма и незабавно се обявява срещу всичко ново, което се стреми да въведе в живота на страната Мейджи. Знаеш, че от 1582 година насам — годината, в която на власт идва шогунът Хидейоши Тойотоми, единствено самураите имат право да носят две саби, едната от които е катана. И изведнъж привържениците на Мейджи създават закон за военната служба, който предвижда редовна армия от обикновени граждани и забранява носенето на катана. На практика това означава премахване на класовите бариери, привилегиите на които самураите се радват още от 792 година пр.н.е.

Известно време се разхождаха край брега на езерото, чиито хладни и синкави води ярко контрастираха с розовите цветчета наоколо. Две платноходки играчки пореха гладката му повърхност, белите им платна тихо плющяха. Невръстните им капитани тичаха по брега успоредно с тях и възбудено подскачаха.