Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.

Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.

Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:

— Добър вечер, Никълъс.

Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.

Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.

Канзацу внимателно го огледа, после пристъпи напред и докосна с пръст синкавия белег в лявата част на гърдите му.

— Япония преживява много тежки времена — промълви възрастният мъж. — Много тежки. Влязохме във войната по икономически причини, империализмът диктуваше разширяване на териториите ни… — Той тежко въздъхна. — Но тази война се оказа несправедлива за нас, тъй като беше продиктувана от алчност, а не от чувство за чест. Страхувам се, че днешният японец прибавя към своите постъпки блясъка на бушидо, вместо да е обратното — постъпките му да се ръководят от бушидото. — Очите му бяха тъжни. — И сега плащаме за всичко това. Завладени сме от американците, дори конституцията ни е американска. Нова Япония е изградена така, че да служи на американските интереси. Странно, много странно, че родината ни се подчинява на такъв господар. — Сви рамене и продължи: — Но каквото и да се случи, бушидо никога няма да изчезне напълно. Започваме да носим костюми по западен образец, жените ни използват американски прически, възприемаме западните делови отношения. Но тези неща нямат никакво значение. Японецът е като върбата — огъва се по посока на вятъра, за да не бъде пречупен. Всичко, което става сега, е просто външен израз на желанието ни за нов и справедлив ред в света. Без да искат, американците служат на нашите цели, защото именно с техните пари ние ще станем по-могъщи от всякога. Същевременно никога не трябва да забравяме своите традиции, защото само бушидо може да ни направи силни.

— Ти искаш да станеш един от нас — рязко смени тона Канзацу, после ръката му се стрелна към отока на гърдите на Никълъс, причинен от Сайго. — Това обаче говори, че нямаш особен успех.

— Успехът ще дойде с времето — отвърна — Никълъс. — Уча се да не бъда нетърпелив.

— Добре, много добре — кимна Канзацу. — Но човек все пак трябва да вземе съответните мерки. — Докосна с върха на пръстите си Никълъс и бавно започна да обикаля просторния салон, с момчето редом до себе си. — Според мен вече е време да започнеш работа с друг сенсей. Не искам да кажа, че трябва да прекратиш ценната си подготовка при Муромаши, а просто да прибавиш към нея нещо ново.

Продължиха да крачат бавно, после възрастният мъж се спря и каза:

— От утре започваш да работиш с мен. Ще те обучавам на харагей.

Отношенията си със Сацугай Никълъс винаги разделяше на две. Демаркационната линия между тях беше приемът, на който присъстваше заедно със своите, родители. Разбира се, беше напълно възможно това да се дължи и на собственото му възмъжаване, но той винаги си беше мислил, че промяната на отношението му към съпруга на Итами стана през онази вечер, на блестящия прием.

Сацугай не беше едър мъж, но въпреки това от него се излъчваше нещо внушително. Широкото му тяло, лишено от талия, стоеше някак странно върху късите крака, ръцете му изглеждаха странно несъразмерни. Главата му беше сякаш циментирана направо върху раменете, врат почти липсваше. Беше съвършено кръгла, а отгоре й се мъдреше сноп гарвановочерна коса, подстригана късо. Лицето му беше плоско, но не по типичния за японците начин. Очите му бяха продълговати, блестящо черни и някак странно извити нагоре в ъгълчетата си. Прибавени към плоските високи скули и наситено жълтия цвят на кожата му, те ясно издадоха монголския му произход. Без да напъва особено въображението си, Никълъс стигна до заключението, че пред себе си вижда оживелия от древността Чингис Хан. Това не беше напълно лишено от основание, тъй като от историята знаеше, че монголците на два пъти са нахлували в Япония — през 1274 и 1281 година, главен обект на техните нападения е бил град Фукуока, поради близостта си до бреговете на Азия. Никъде знаеше, че Сацугай е родом от околностите на Фукуока и макар че беше стопроцентов японец — консервативен и уважаващ традициите мъж, никой не можеше да каже дали предците му не са имали кръвта на онези страховити завоеватели в жилите си. Ако човек правеше своите заключения по този начин и ако обърнеше достатъчно внимание на външния им вид, той несъмнено би престанал да се съмнява в тях и също така несъмнено би сгрешил. Защото беше съвсем очевидно, че Сацугай е роден да бъде лидер, роден в област, в която дългът към обществото винаги е бил над всичко — дълг към по-възрастните в рода, дълг към даймийо, в крайна сметка и дълг към шогуна, олицетворявал японските традиции в продължение на двеста и петдесет години много по-силно от императора — той все пак беше човек с подчертано индивидуален характер. Разбира се, външно това не можеше да се забележи, защото той беше изцяло отдаден на Япония, на своята Япония и в тази светлина принадлежеше на много обществени групировки, а не само на конгломерата дзайбацу. Но през онази вечер, по време на приема, Никълъс изведнъж разбра, че Сацугай се счита за много повече от останалите. По един любопитен начин това негово чувство за превъзходство подпомагаше способността му на лидер. Японците по рождение са хора, които сляпо следват своя водач — дори когато той ги изпраща на сигурна смърт, както това са правили шогуните в древността. Затова не беше чудно, че Сацугай може да намери множество фанатични последователи и тази мечта очевидно беше тайната възглавница, на която спеше подобно на Цезар. А освен това и основен движещ фактор на целия живот.