Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Гайжинът! — просъска едрото момче с все още стиснати юмруци. — Отново ни създава неприятности!

— Така ли? — проточи Сайго. — Шестима срещу един! Не мога да повярвам! — Ръбът на дланта му се стрелна и потъна в стомаха на Никълъс. Той се сви и падна на колене, челото му докосна пода, сякаш в безмълвна молитва. Повърна и напразно се опитваше да вкара малко въздух в пламтящите си дробове. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

— Никога вече недей да безпокоиш тези хора, Никълъс — надвеси се над него Сайго. — Къде остана доброто ти възпитание? Какво можете да очаквате от него, приятели? — извърна се към останалите той. — Баща му е варварин, а майка му — китайка! Хайде да тръгваме!

Групата послушно го последва, а Никълъс остана превит на пода, погълнат от болката.

Тя пристигна с пооределия си антураж по средата на седмицата, съвсем неочаквано. Цялото домакинство изпадна в паника, тон за която даде, разбира се, Чонг, която както винаги беше убедена, че къщата не е достатъчно чиста, храната е недостатъчно изтънчена и облеклото им — недостатъчно фино за посрещането на Итами.

Прилича на миниатюрна кукла от фин порцелан, която трябва да бъде поставена на пиедестал под стъклен похлупак, помисли си Никълъс. На практика Итами нямаше нужда чак от такава защита, защото притежаваше желязна воля и способността да я налага на всички, дори на Сацугай, могъщия си съпруг.

Скрит в съседната стая, Никълъс тайно наблюдаваше как Чонг се справя със сложната церемония по поднасянето на чая, коленичила на татамито пред зелената лакирана масичка. Беше облечена в традиционна японска роба, а косата й беше прибрана на кок с помощта на дълги фиби от слонова кост. Според него никога не беше изглеждала по-царствена й по-красива, но въпреки това беше на светлинни години от ледената аристократичност на Итами. Може би точно затова Никълъс още повече я харесваше. В албумите с предвоенни снимки имаше купища жени от сорта на Итами, но Чонг беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да се сравнява с нея! Душевното й благородство личеше толкова ясно, беше толкова запленяващо! Итами не би могла дори да мечтае за него, поне не в този живот. Тя безспорно беше силна жена, но магнетизмът й беше нищо в сравнение с властността, която излъчваше Чонг. Защото тази властност почиваше върху една дълбока вътрешна уравновесеност, ясна и осезаема като горещ летен ден, Чонг беше уникална жена, истински скъпоценен камък, жив, топъл и дишащ… Беше една наистина завършена човешка личност и именно затова Никълъс изпитваше към нея толкова трепетно уважение.

Не изгаряше от желание да разговаря с Итами, но да излезе, без да я поздрави, би означавало да прояви крайно невъзпитание, за което майка му щеше да обвини, естествено, себе си. Затова той отвори хлъзгащата се хартиена врата и пристъпи в гостната.

— А, Никълъс — вдигна глава Итами. — Не знаех, че си си у дома.

— Добър ден, лельо.

— Извинете ме за момент — каза Чонг и без видимо усилие скочи на крака. — Чаят е изстинал.

По известни само на нея причини тя никога не използваше прислугата в присъствието на Итами. Остави ги насаме и Никълъс започна да изпитва неудобство под изпитателния поглед на Итами. Отиде до прозореца и отправи поглед към боровата горичка.

— Знаеш ли, че в тази горичка има един шинтоистки храм? — попита го Итами.

— Да — обърна се към нея Никълъс. — Татко ми разказа за него.

— Виждал ли си го?

— Още не.

— А знаеш ли, че край него има парк с различни видове мъхове?

— Мисля, че са над четиридесет, лельо. Да, чувал съм за този парк, но доколкото ми е известно, само свещениците имат достъп до него.

— Вероятно не е съвсем така, Никълъс. Не мога да си представя, че би поискал да станеш един от тях. Няма да ти подхожда. — Тя се изправи на крака и неочаквано предложи: — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш там? При храма и този прословут парк.

— Кога, сега ли?

— Разбира се.

— Но аз си мислех, че…

— Всичко е възможно, Никълъс. По един или друг начин. — Тя се усмихна и извика: — Чонг, отиваме на разходка с Никълъс. Скоро ще се върнем. — Обърна се към него и му протегна ръка: — Хайде!

До началото на горичката вървяха в мълчание. Там свиха надясно, изминаха около двеста метра по сочната трева, после тя изведнъж го насочи към дърветата. Озоваха се на тясна, но добре оформена пътечка, която се виеше сред храсталаците.

— Е, добре, Никълъс — проговори Итами. — Сега ми кажи как вървят тренировките ти. — Пристъпяше внимателно с неудобните си дървени обувки и се подпираше на слънчобрана си, за да преодолява неравностите на терена.