Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Танцуваха унесено и сякаш безкрайно дълго. Когато най-сетне се разделиха от взаимната си прегръдка без никой от двамата да намекне дори с жест за неотдавнашната близост, той все още не знаеше, че ще изминат почти четири години, преди да я види от ново.

В неделя полковникът спеше до късно. Позволяваше си този лукс може би защото изпитваше удоволствие да прати по дяволите рутината в единствения си почивен ден през седмицата. Шест дни ставаше точно в шест, но на седмия се надигаше от кревата, когато си поиска.

Никой не го закачаше в тези неделни утрини, с изключение на Чонг, която сякаш не забелязваше малката му волност. Понякога и тя оставаше на матрака, докато той се събуди, но по-често скачаше още в зори, отпращаше прислугата и се заемаше сама да домакинства в кухнята.

През почивните дни храната се приготвяше личи от Чонг. Тя би вършила това всеки ден, Никълъс знаеше това, но полковникът категорично се противопостави.

— Ще готви Тай! — каза заповеднически той един ден. — За това и се плаща. Ти трябва да разполагаш с времето си и да правиш това, което ти харесва.

— Какво да правя? — попита го тя.

— Много добре знаеш какво!

— Кой, аз ли? — с престорено смайване се втренчи в него тя. — Аз само една проста китайка, полковник-сан…

Последната фраза каза на развален английски, макар че владееше безупречно този език, после започна да се кланя като автоматична кукла. Полковникът изпитваше притеснение от нейните пародии, тъй като тя беше отличен мим и всичко, което иронизираше, се оказваше точно копие на действителността. Не му се искаше да си спомня за това, което ставаше отсреща, на континента, където англичани и американци се отнасяха с местното население като с хора от низша раса, способни единствено на ръчен труд и сексуални забавления. Той взе Чонг в прегръдката си, силните му загорели ръце обвиха здраво крехките й рамене, устните му властно покриха нейните. От опит знаеше, че това е единственият начин да я накара да млъкне; прояви ли нетърпение и гняв, тя ще поднови пародиите си с нова сила…

Тази неделя Чонг вече беше станала и кълцаше пресен зеленчук в кухнята. Никълъс се изправи на прага и я загледа. През прозорците проникваха косите лъчи на утринното слънце, стъклата мътно проблясваха. Някъде далеч в небето бръмчеше самолет, снижаващ се над летище Ханеда. Ниско над хоризонта се очерта триъгълник от диви патици, който бързо се отдалечаваше от розовия диск на изгряващото слънце.

Той се приближи да я целуне и тя топло го прегърна.

— Днес ще ходиш ли на тренировка? — меко попита Чонг.

— Няма, ако татко си е у дома.

Ръцете й чевръсто започнаха да режат зеления боб.

— Мисля, че ти е приготвил изненада и е по-добре да си останеш у дома.

— Почувствах нещо подобно — усмихна се той. — Ще остана вкъщи.

— Може би ще дойде време, когато това ще е всевъзможно — промълви Чонг, без да отделя поглед от терасата.

— Татко ли имаш предвид?

— Не, теб.

— Май не мога да те разбера…

— Когато двамата с баща ти напускахме Сингапур, Со Пенг беше вече близо до смъртта. Процесът беше бавен и той мислеше, че разполага с достатъчно време, за приключване на земните си дела. На мен каза, че се виждаме за последен път и се оказа прав. — Ръцете й се движеха светкавично над дървения плот. — Аз знаех, че трябва да взема баща ти и да напуснем Сингапур завинаги. Беше ни писано да живеем другаде, тук, в Япония. Въпреки това сърцето ми се късаше от мъка, когато се разделях със Со Пенг. Той беше моят баща, беше много повече от баща за мен… Аз също бях повече, от дъщеря за него. Може би защото сами се бяхме избрали и допаднали, защото връзката между нас беше духовна, а не кръвна…

— Тръгнахме си през онзи ден… Както едно време, когато бях дете, спрях за малко на портичката и се обърнах назад. Со Пенг се приближи и взе ръката ми. За пръв и последен път през съзнателния ми живот той ме докосваше… Баща ти беше отминал няколко крачки надолу по улицата и двамата се оказахме сами. „Сега аз живея чрез теб, Чонг“, прошепна той на онзи особен мандарински диалект, който използвахме само помежду си.

— Какво е искал да каже?

— Не зная, само мога да предполагам… — Тя избърса ръцете си, потопи ги за миг в купа със студена лимонена вода, после отново се зае да реже, този път краставички. — Докато прекосявахме горичката и отивахме към джипа, който ни чакаше отвъд, аз непрекъснато плачех. Баща ти не каза нито дума, разбира се, въпреки че много му се искаше да ме утеши… Никога не би си позволил да ме засрами по подобен начин…