Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?

— Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.

Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.

През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.

Сивите бетонни кубове на Манхатън бяха нагрети от юлското слънце, жегата лепнеше. Никълъс усещаше топлината на асфалта през тънките подметки на летните си сандали и това правеше придвижването още по-неприятно.

Спря близо до ъгъла на Седмо авеню, пред модернистичната шатра на новата Медисън скуеър гардън и комплекса Пенстейшън. Вдигна очи да я огледа, отбелязвайки колко бързо е унищожен характерният стил на тази сграда. Насреща, се издигаше грамадата на хотел „Статлър Хилтън“, а до него проблясваше фасадата на „Макдоналдс“, цялата от стъкло и пластмаса.

Очите му разсеяно се насочиха към уличното платно, по което фучаха безкрайните стоманени вълни на автомобилите. Мислеше си за телефонното обаждане на Винсънт късно снощи, за ужасната новина, която му съобщи той. Тери и Айлин убити! Не можеше да си го представи. Беше убеден, че никой не би могъл да се промъкне незабелязано в жилището на Тери. Винсънт също. Но как е станало тогава? Винсънт очевидно не искаше да говори, гласът му звучеше безжизнено. Когато Никълъс го притисна за повече подробности, той само повтори инструкциите си — да вземе първия влак за Ню Йорк и да го чака пред Пенстейшън.

Слънцето безмилостно прежуряше от безоблачното небе. Ризата на Никълъс залепна за гърба му. Прокара пръсти през косата си и изведнъж му се прииска да я подстриже ниско, за да се спаси някак от жегата. Всички светофари на Седмо авеню бяха червени, въздухът над него висеше тежък и неподвижен като завеса от брокат, имаше чувството, че може да го пипне с ръка.

Трябваше да се срещне не с Винсънт, а с някакъв детектив на име Кроукър, Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Името му беше познато на Никълъс, беше се натъкнал на него в „Ню Йорк таймс“, който четеше редовно, откакто разполагаше с времето си. Случаят Дидион, превърнат от вестниците, включително и от сериозния „Таймс“, в шумна сензация, може би защото място на действието беше Ектиъм хаус — най-блестящата, нова резиденция, построена на Пето авеню. Кроукър беше натоварен с разследването му и тогава се оказа, че този русокос мъж с детско лице умее да се оправя с журналистите, а стегнатите му информации редовно намираха място в телевизионните новини в шест следобед.

Светофарите се смениха и желязната змия на трафика по Седмо авеню се размърда. В снагата й преобладаваше жълтият цвят на такситата. Изведнъж от тази маса се отдели черна лимузина с аеродинамична форма и спря до тротоара. През огледалните стъкла не се виждаше нищо, но след миг задната врата се отвори и един звучен бас, долитащ сякаш от изба, учтиво го покани:

— Моля, качете се, господин Линеър.

Той се поколеба за миг и това беше достатъчно за шофьора, мургав късо подстриган мъж с тъмносин официален костюм, да излезе и да отвори вратата пред него. Никълъс влезе, вратите на луксозната кола се захлопнаха с меко, издаващо скъпо струваща технология щракване и тя плавно се включи в движението.

Вътре беше необичайно просторно, и забележително тихо, човек просто губеше усещането, че се намира в автомобил. Отвъд стъклата градът се разстилаше пред тях, сякаш някой го беше нарисувал на подвижни транспаранти. Колата се движеше изключително плавно, само лекият тласък на ускорението доказваше, че все пак се намират на колела.

Цялото купе беше тапицирано в гълъбовосиво кадифе, очевидно по поръчка, тъй като подобна тапицерия не можеше да се види в нито един автосалон. Беше тъмно и прохладно като в скъп бар. Дори вибрациите на мощния осемцилиндров двигател бяха сведен до минимум.

Вътре имаше трима души — човекът в официален костюм, който отвори вратата на Никълъс и който не се оказа шофьорът, самият шофьор и още един мъж, седнал в противоположния ъгъл на удобната плюшена седалка отзад. Беше висок и леко натежал, с малко консервативен, но безупречно ушит лек ленен костюм. Никълъс успя да забележи, че под него няма грам тлъстина, всичко беше стегнати мускули и едър кокал. Главата му беше масивна, с леко издадена напред челюст, която му придаваше агресивен вид. Това впечатление се подчертаваше още повече от широкото полегато, чело и стоманеносивата коса. Хлътналите му страни бяха прорязани от две дълбоки бръчки; над сините, решително блестящи очи надвисваха рунтави черни вежди. Лице на човек, който е вземал множество трудни решения през живота си и повечето от тях са се оказвали правилни, реши в себе си Никълъс. Приличаше му на генерал, и то от онези, които имат най-малко пет звезди на пагоните си.