Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Горката Джъстин, помисли си Никълъс. Как ли е живяла при този деспотичен човек?

— Нищо, господин Томкин — отвърна той. — Това, което всеки мъж търси в жената и нищо повече.

Усети движението на синия костюм с периферното си зрение, миг по-късно грамадните лапи сграбчиха ризата му. Част от питието прехвърли ръба на кристалната чаша и се разля по панталона му. Тоя тип като нищо може да нарами концертен роял, помисли си Никълъс.

— Изказването ви не се отличаваше с особено остроумие — наведе се към него Томкин и отново рязко, като хамелеон, смени тона си. — Защото Джъстин не е коя да е жена, а моя дъщеря! — Този път гласът му приличаше на стомана, облечена в кадифе.

— По този начин ли се справихте и с онзи Крис от Сан Франциско? — полюбопитства Никълъс.

За миг Томкин остана напълно неподвижен, после, без да отмества поглед от лицето на Никълъс, леко помръдна дясната си ръка: Синият костюм пусна ризата му, върна се на мястото си отпред и затвори прозорчето. Остана полуизвърнат назад, за да може да ги наблюдава.

— Значи такава била работата — въздъхна Томкин и го погледна с нов интерес. — Дъщеря ми май наистина си пада по вас, или пък… — стоманата отново се появи в гласа му — сте страхотен любовник! Откакто ходих да я прибера, не се е задържала с мъж повече отдава часа! — Замълча за миг, после добави: — Има си проблеми…

— Всички имат проблеми, господин Томкин — хладно го изгледа Никълъс. — Дори вие!

Моментално съжали за думите си и съзна, че ги е изрекъл от яд, а това не беше добър признак.

— Странна птица сте вие — изгледа го продължително Томкин и се облегна назад. — Имам тесни делови отношения с един куп японци, три-четири пъти в годината отскачам дотам, но за пръв път срещам тип като вас.

— Това май беше комплимент…

— Приемете го както ви е угодно — сви рамене Томкин, протегна ръка и натисна някакво скрито копче на облегалката пред себе си. От нея се отдели малка масичка с лампа на гъвкава поставка. Томкин бръкна в кухината, от която се появи масичката и извади лист хартия, прегънат по широчина. Подаде на Никълъс и рече: — Какво ще кажете за това?

Беше японска оризова хартия, изключително фина.

Никълъс внимателно я разгърна. Пред очите му се появи хералдически символ, нарисуван с черен туш. Около него, подобно на планетите около слънцето, бяха подредени девет малки брилянта. В средата на кръга беше изписан японският йероглиф комусо, олицетворяващ скитника-естет.

— Знаете ли какво представлява това? — заповеднически попита Томкин.

— Първо ми кажете откъде го имате — отвърна Никълъс и вдигна поглед към студените сини очи, в които съзря добре прикривано безпокойство.

— Дойде с торбата — отвърна Томкин, после, срещнал озадачения поглед на Никълъс, раздразнено обясни: — Всички наши задгранични офиси използват специални пратеници за особено важна кореспонденция или за сведения, които не стават за телефона. Пренасят я в специални торби… Отначало помислих, че става въпрос за някаква шега, но после… — Той сви рамене и рязко добави: — Кажете ми какво представлява това!

— Герб — отвърна Никълъс и му подаде обратно хартията. Онзи не се помръдна и той я постави на масичката. — Герб на риу, на школа за обучение на нинджи. — Пое дъх да продължи, като търсеше подходящите думи. Но Томкин го изпревари, протегна ръка и нервно почука по преградата от опушено стъкло. Синият костюм се обърна и отвори прозорчето.

— Франк, искам да отида в кулата!

— Но, господин Томкин…

— Веднага, Франк!

Франк кимна, затвори прозорчето и каза нещо на шофьора. На следващата пресечка лимузината плавно зави и пое на изток. Когато стигнаха до южната отсечка на Парк авеню, направиха ляв завой и се отправиха на север.

Отпуснат на седалката до Никълъс, Томкин не отделяше поглед от листа оризова хартия, сякаш нещо върху него внезапно беше оживяло и това нещо беше твърде обезпокояващо.

Лейтенант Кроукър напусна кабинета на капитан Финиган мрачен и ядосан. Стиснал зъби, той закрачи бързо по коридора с луминесцентно осветление, пълен с униформени и цивилни служители.

— Хей, Лю, почакай малко…

Той мина на крачка от сержанта, който го повика по име, но изобщо не го забеляза. Онзи сви рамене в недоумение, после се отдалечи. От време на време Кроукър изпадаше в подобно настроение и тогава беше най-добре да бъде оставен на мира.

Кроукър влезе в кабинета си, чиято външна стена беше изцяло от армирано стъкло, пристъпи към бюрото и ядно стовари юмрук върху металната му повърхност, тапицирана с изкуствена кожа. По нея личаха следи от многобройните му безуспешни опити да я прогори с цигарата си. Така се става жертва на техническия прогрес.