Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Кроукър се обърна да си върви, но гласът на Финиган го спря с ръка върху бравата.

— Още нещо, лейтенант. Знаеш правилата, не ме карай друг път да ти обяснявам какво е стандартна оперативна процедура, сякаш си някой нехранимайко, попаднал при нас направо от улицата. Ясно ли е?

Точно в този миг Кроукър реши да продължи работата си по случая „Дидион“, сам, без помощта на никого. Не можеше да се довери на никой от колегите си, много внимателно ще трябва да използва и техническите средства. Погледна часовника, после пластмасовата чашка върху бюрото, на дъното на която имаше утайка от отдавна изстинало кафе. Беше закъснял за срещата с Линеър, но това изобщо не го развълнува, тъй като умът му все още беше зает със случая Дидион. В едно отношение Финиган беше прав — не беше успял да се добере до нищо. Момичето имаше приятели някъде, но къде? С цената на неимоверни усилия беше успял да се придвижи крачка напред — благодарение на Мати Устата, от която очакваше име и адрес… Тази беше причината, поради която изчакваше и поради която реагира толкова болезнено на официалното приключване на разследването. Нямаше никакъв смисъл да разкрива на Финиган с какво разполага, никакъв! Все едно, че говори на стената. Именно това въздържане беше причина името на Финиган да бъде споменавано в кметските речи и капитанът отлично го знаеше. Не го беше грижа за похватите, до които прибягва Кроукър, интересуваше го единствено крайният резултат. Той ще ми говори за флирт с пресата, изсумтя Кроукър и се завъртя в стола си. Проклет пияница!

Кроукър изруга и се изправи. Беше време да открие Линеър.

Приблизително по същото време Винсънт започна работа в залата за аутопсии. Снощи, когато докараха труповете на Тери и Айлин, той не беше дежурен, но Талъс — една от най-съобразителните му асистентки, веднага го уведоми по телефона. Пристигна точно, когато двамата патрулни полицаи и едрият навъсен районен инспектор ожесточено спореха кой пръв е приел повикването. Инспекторът притежаваше далеч по-цветист речник от униформените си колеги и те неохотно отстъпваха.

Винсънт не им обърна внимание и забърза към големите хладилници. Искаше да види с очите си, искаше да се увери, че не е станала някаква досадна грешка и вътре е например не Тери, а някой от неговите инструктори, попаднал кой знае как в жилището му… Но грешка нямаше — телата бяха на Тери и Айлин, мъртви и вкочанени. Тогава си спомни за телефонното позвъняване късно през нощта. Дали не е бил Тери?

Той мрачно се извърна настрана — това вече нямаше никакво значение.

Остави ги за сутринта, само нареди внимателното етикетиране на личните им вещи и дрехи, което би улеснило детективите, поемащи разследването на случая. После се прибра у дома и не мигна до настъпването на утрото.

Беше стигнал до такъв етап на живота, в който изпитваше спокойствие единствено в моргата. Там можеше да работи на спокойствие, да прави логични заключения, да разрешава заплетени случаи така, че рапортите му водеха директно до залавянето на убиеца, да утешава близките на жертвите, преминаващи през кабинета му в неспирен поток…

Безмълвните му пациенти бяха като огромни йероглифи, като тайнствени скали, в чиито недра се криеха важни послания за живите. А той беше археологът, който трябваше да ги разкрие.

Изпитваше огромно удовлетворение от работата си тук, в „къщата на мъртъвците“, както наричаха моргата много от практикуващите лекари. Това име не беше удачно, тъй като всеки ден тук се водеше трудна борба и смъртта неохотно се разделяше със своите хладни тайни. Винсънт и колегите му полагаха неимоверни усилия да ги измъкнат от ноктите й, да ги разгадаят и премахнат страховитата им тайнственост. Коя друга работа би могла да има по-голямо значение за живите?

Тази сутрин Винсънт стоеше в централната зала, обърнал гръб на редицата тежки вратички от неръждаема стомана. Върху масата за аутопсии лежеше тялото на негър с обърната настрани глава, голо и студено. Оттатък летящата врата чакаха реда си още два трупа — на приятеля му Тери Танака и на Айлин — жената, която Тери беше обичал. За пръв път, откакто работеше тук, той си зададе въпроса дали наистина има желание да бутне тази врата. Изведнъж му дойде до гуша от смъртта, изведнъж той изгуби желанието си за работа. Отново му се прииска да зареже всичко и да се върне в Япония. Едновременно с това осъзна, че това вече е невъзможно, че няма да може да преодолее културния шок между двете цивилизации, че е безнадеждно заразен от болестта на Запада, от болестта на този апокалиптичен Ню Йорк.