Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Погребани в пясъка на дъното? Няма да е рационално, ако я обвини, че все още не желае да му се довери, но упоритата й сдържаност започваше да го дразни. Изведнъж почувства, че изгаря от желание да сподели тайните й — преживените унижения, невинните детски брътвежи, омразата, любовта, страха… Срамът, родил се заедно с оформянето на онази къдрава горичка под коприната, привлекателна с несъвършенството си като необработен диамант. Привлечен неотразимо от нейната тайнственост, той приличаше на плувец-маратонец, решил да провери границите на човешката издръжливост, а после разбира, че това ще му коства живота. Едновременно с това част от съзнанието му знаеше, че там, на далечния спасителен бряг има неща, до които едва ли ще посмее да се доближи. Веднъж вече беше сторил това и то почти го унищожи.

Късно през нощта излязоха от къщата. Облаците бяха отплували на запад и лятното небе най-сетне беше чисто. Звездите ярко блестяха, небесният покров приличаше на тъмно кадифе, окичено със сияйни орнаменти.

Прекосиха плажа и стигнаха линията на прибоя, отдръпнала се далеч навътре в морето, тъй като вълнението беше стихнало. Около глезените им се увиваха влажни водорасли, миниатюрни рачета боцкаха стъпалата им.

Ниските и леко фосфоресциращи вълни бяха необичайно тихи и някак далечни — сякаш гледани през обърната наопаки телескопи на тръба. Бяха съвсем сами. За човешко присъствие напомняше единствено лекият дим, виещ се над купчинка овъглени съчки в подножието на близката дюна. Някой си беше правил среднощен пикник…

— Страхуваш ли се от мен? — прошепна едва доловимо той.

— Не — напъха юмруци в джобовете на джинсите си тя. — Страхувам се въобще, не от теб… Този призрачен страх е вътре в мен вече почти година и половина…

— Всеки се страхува от нещо.

— За бога, Ник, не започвай с примери от живота! Ти никога не си се страхувал по този начин!

— Защото съм мъж?

— Не, просто защото си ти! — Тя инстинктивно се отдръпна от мускулестото му тяло и несъзнателно потърка голите си ръце. — Господи!

Той беше сигурен, че кожата й е настръхнала.

Наведе се и вдигна един камък, по който бяха полепнали ситни песъчинки. Внимателно го избърса и допря до кожата си гладката му повърхност. Времето беше изгладило всички ръбове по него, времето беше оформило изящната му закръгленост. Но въпреки това той си оставаше същият — непокътнат, несломим и непобедим, защото си беше все така шарен, леко набразден и твърд, какъвто е бил преди стотици или може би хиляди години!

Тя го грабна от ръката му и го запрати далеч в морето. Камъкът проникна във водата и потъна без дори да шляпне. Сякаш никога не беше го имало…

Но Никълъс все още усещаше тежестта му върху дланта си.

— Би било прекалено просто, ако можехме да общуваме с близките си, без да обръщаме внимание на миналото — промълви той. — Да ги приемаме така, сякаш нямат нищо общо с никого, сякаш никога не са имали минало…

Тя остана безмълвна, само лекото потръпване на шията й показа, че го е чула.

— Това обаче е невъзможно — продължи той. — Човешката памет е прекалено дълга, в крайна сметка именно тя ни събира, именно тя предизвиква онова особено потрепване на душата при първата среща, вследствие на което хората се сближават… Но какво представлява то? Докосване на първичната човешка порода, аура… Кой знае? То има безброй имена… То съществува — невидимо, но въпреки това неподправено чисто. — Помълча, после тихо попита: — Ти усети ли го при първата ни среща?

— Наистина почувствах нещо подобно — промълви тя и пръстът й бавно се плъзна по свивката на ръката му. — Сякаш беше искрица от буен огън… — Очите й бяха сведени към мокрия пясък и тихо плискащите се вълнички, после изведнъж се повдигнаха и се забиха в лицето му: — Страх ме е да ти се доверя! Всичките мъже в живота ми са били такива мръсници, че… Но аз сама си ги бях избирала сред навалицата…

— И защо аз трябва да бъда по-различен, така ли?

— Ти наистина си по-различен, Ник. Ясно усещам това. — Пръстите й напуснаха лакътя му. — Въпреки всичко няма да имам сили да преживея всичко отново… Не съм на кино, не съм сигурна, че в крайна сметка всичко ще свърши добре!

— Кой ли може да е сигурен в това?

Тя с нищо не показа, че е чула забележката му и след миг продължи:

— Всички растем с романтика в душата… Но тя е толкова фалшива, че лесно може да ни унищожи. Любовта и бракът са вечни категории — поне така ни втълпяваше някога киното, а днес телевизията и особено рекламата. Всички сме рожби на електронния век, но сигурно се отдалечаваме от онова обобщено „ние“ и пристъпваме към неизбежното „аз“… А какво прави човек, прозрял, че „ние“ не носи нищо добро, а „аз“ звучи безкрайно и непоносимо самотно?