Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Очите му се спряха върху издължената линия на гърба й, сякаш искаха да я сравнят със скицата в ръцете му.

— Това са древни самурайски саби — отвърна. — По-дългата се нарича „катана“ и се използва за убиване на враговете, другата е „вакизаши“.

— Тя за какво служи?

— За бой и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство. В онези години само самураите са имали право да носят две оръжия — ей този комплект, който се нарича „дайшо“.

— Откъде ги имаш? — не сваляше очи от тях Джъстин.

— Мои са.

— Да не би да си самурай? — обърна глава тя и му се усмихна.

— В известна степен — сериозно отвърна той и стана. Изправен до нея, изведнъж си спомни за трите часа всекидневни тренировки.

— Може ли да разгледам дългата? — попита тя.

Той се пресегна и внимателно откачи катаната от стената.

— На твое място не бих я докосвал — предупреди я все така сериозно той. Едната му ръка придържаше ножницата, а другата се сви около дългата дръжка.

— Защо?

Той внимателно издърпа десетина сантиметра блестящо острие.

— Катаната трябва да се вади само за бой. Тя е свещена. Самураят я получава в деня на своето пълнолетие, дава и собствено име и тя се превръща в сърце и душа, в център на живота му. Всичко това става по време на специална и много тържествена церемония… Не пипай! — извика той и тя рязко отдръпна протегнатата си ръка. — Ще ти отреже пръстите!

Широко отворените й очи и стреснато разтворените устни се отразиха съвсем отчетливо в блестящото острие. Чуваше дишането й до себе си.

— Нека я поразгледам още малко — помоли се тя и отметна кичур коса от очите си. — Много е красива. Има ли си име?

— Да — отвърна той и пред очите му изплуваха Чонг и Итами. — Казва се „Ис хьогай“, което означава „За цял живот.“

— Ти ли я кръсти така?

— Баща ми.

— Харесва ми. Отива й някак си…

— Тези саби се отливат по тайна и магическа рецепта — поясни той, докато връщаше оръжието на мястото му. — Тази е на около двеста години, но е направена така съвършено, сякаш никога не е била използвана. Най-финото острие, което светът познава и ще познава…

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ник, обажда се Винсънт.

— Хей, Винсънт, къде се изгуби, как си?

— Добре съм… Готвя се да ти висна на врата, както някога в джунглата.

— Идваш на острова?

— Още по-близо — в самия Уест Бей Бридж.

— Но това е чудесно! Не съм те виждал от…

— От март, ако трябва да сме точни… Слушай, ще отседна при Док Диърфорт…

— Нищо подобно! Ще отседнеш тук, при мен, на самия бряг! Място има колкото щеш, а в града не можеш, да плуваш…

— Съжалявам, но не съм в отпуска. По-добре да остана при доктора, поне докато се ориентирам.

— Как е Нейт?

— Почти както винаги. Затрупан е работа.

Никълъс хвърли поглед към Джъстин, която се беше заела да прелиства скицника си. С ръка, дълбоко заровена в гъстите тъмни кичури, тя се наведе, бръкна в чантата си за молив и се зае да довършва нещо.

— Има ли някой при теб? — попита. Винсънт.

— Да.

— Ясно. Пристигам довечера. — Винсънт се засмя и в гласа му за пръв път се появи напрежение. — Сигурно е нещо специално. Гроуман ми отпусна колата, в комплект с Томи, разбира се. — Въздъхна и добави: — Жалко. Преди да ни орежат мангизите, сигурно щях да дойда с линкълн, но сега ще трябва да се задоволя с обикновен плимът, боядисан в цвета на пролетна диария…

Никълъс се засмя.

— О кей, позвъни като се настаниш и ще пием по едно.

— Добре, чао.

Затвори телефона и се настани до Джъстин. Очите му опипаха новите линии по скицата, но умът му беше далеч.

— Сега вече разбирам защо си искал именно аз да дойда тук — рече Винсънт.

— Знаеш ли какво представлява това? — попита го Док Диърфорт.

Винсънт разтърка очите си, уморени от ярката луминесцентна светлина. После протегна ръка и наведе гъвкавия маркуч на настолната лампа към гъсто изписания лист в ръцете си.

— Честно казано, не зная какво да мисля — промърмори той.

— Мъжът, когото преди малко огледахме долу, не е умрял от удавяне.

— В това няма никакво съмнение — кимна Винсънт. — Каквато и да е причината за смъртта му, тя не е от задушаване.

— Както можеш да се увериш сам, човекът не е имал никакви проблеми със сърцето — махна към папката Док Диърфорт. — В семейството му също липсват сърдечноболни, бил е напълно здрав трийсет и шест годишен мъж от бялата раса, мъничко отпуснат и нищо повече…

— Починал е от масивен инфаркт на миокарда — все така замислено промълви Винсънт. — Сърдечен удар.