Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Какво носиш? — изръмжа Гроуман.

— Случаят Моруей и онова намушкване в Холоуей — отвърна Винсънт и загрижено сбърчи вежди. — В тази минута би трябвало да се намирам в съда, по случая Принсипъл остават няколко дреболии, сетне го поема прокурорът. Кръвните проби ще са готови следобед. А, остава и Маршъл…

— Кой?

— Донесоха го вчера следобед. Макейб каза, че е спешен и аз го започнах веднага. Удавяне в резервоар. Макейб е на мнение, че някой му е натискал главата, има заподозрян, затова й трябват бързи резултати…

— Пълен комплект, а? — смръщи се Гроуман.

— Дори повече от пълен.

— Искам да отидеш на острова за ден-два.

— Какво? При тая лудница?

— Ако не беше важно, не бих го поискал — търпеливо поясни Гроуман. — Знаеш, че е така.

— Но за какво?

— Текущите ти дела ще преразпределя лично. А тези — той вдигна от бюрото си два кафяви плика и ги почука така, сякаш искаше да ги изтръска от противното им съдържание, — тези ще ги дам на Майкълсън.

— Майкълсън е кретен! — викна Винсънт.

— Но се придържа стриктно към правилата! — хладно го изгледа Гроуман. — Стабилен е, можем да му имаме доверие.

— Бавен е като костенурка! — простена Винсънт.

— Бързината не е всичко — напомни му Гроуман.

— Това го кажи на Макейб! Напоследък съвсем се е развилняла! Тия помощник-прокурори май умират да се ровят из патологии и морги!

— Страхувам се, че точно за това им плащат.

— И какво ще правя на острова?

— Вчера ми звънна Пол Диърфорт, помниш ли го?

— Как не. Миналата година беше у вас на гости. Уест Бей Бридж, нали?

— Аха — кимна Гроуман и се изправи. — Има проблем, с който не може да се пребори. Прави експертизи, за общината Съфолк. — Сведе поглед към неизрязаните си нокти, после отново вдигна глава: — Помоли ме да изпратя теб и никой друг.

В хола на Никълъс, прилепен до лявата стена, се простираше огромен аквариум. Побираше не по-малко от двеста литра вода според повърхностните изчисления на наемателя. Вътре плуваха не разни гупи и други детски рибки с кратък живот, а истински морски обитатели, при това редки и красиви, оцветяващи водата така, както тропическите птици придават колорит на джунглата. По неизвестни причини собствениците на къщата без колебание ги повериха на Ник, редовния им наемател през летните месеци.

Застанал зад този течен обектив, той наблюдаваше фигурата на Джъстин. Сякаш беше сладострастно арабче, което наднича в харема на баща си.

Беше облякла дълбоко изрязан червен бански костюм, който още повече подчертаваше дългите й бедра. Около врата й бе навита бяла хавлиена кърпа, сякаш току-що излизаше от гимнастическия салон. Пръстите й обърсаха чинията с последния залък препечен хляб, езикът й пъргаво облиза жълтъка, който се стече по тях. Извърна се да го погледне с пълна уста:

— Не са твои, нали?

Приключил с храненето на рибите, Ник остана клекнал и замислено гледаше малките вълни, вдигани от движението на разноцветните морски създания, и кислородната помпичка, изпускаща малки мехурчета. Душата му бавно се освобождаваше от чувството за нереалност, макар вътрешно все още да беше склонен да приеме всичко за плод на въображението си.

— Не, не са — обади се той иззад изкуствените рифове. — Гордостта на хазяите. — Изправи се и се усмихна: — За разлика от мен.

Тя отнесе чиниите в кухнята, после се върна и се облегна на перваза на прозореца.

— О, ама вън вали! — рече разочаровано: — А бях решила да поработя на открито…

Дъждът почукваше по плоския покрив и широките прозорци на хола, запращан от поривите на вятъра. Денят беше хладен и мрачен, сякаш изсечен от мрамор.

— Ще работиш тук — рече той. — И без това си носиш всичко, нали?

Тя пристъпи навътре в помещението и потупа ръцете си.

— Не е точно така. Ако трябва да остана под покрив, най-добре ще е да използвам чертожната дъска.

Тя го объркваше, караше го да се ядосва на бездействието си, на колебанието…

— Носиш ли някакви скици?

— Да — рече тя и погледна към широката платнена чанта до дивана. — Да, разбира се.

— Искам да ги видя.

Тя кимна и измъкна папка със сини корици. Докато той я прелистваше, тя закрачи напред-назад из помещението. Беше тихо, чуваше се само бълбукането на вадата в аквариума и далечният тътен на прибоя.

— Това какво е?

Той вдигна глава. Беше се спряла пред широката дървена рамка със скръстени зад гърба ръце. Гледаше двете леко извити саби, които бяха скачени една над друга на рамката. Горната беше дълга около седемдесет сантиметра, а тази под нея — не повече от петдесет.