Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

В момента работата му беше да разстави правилно хората си. Тръгна да обикаля имението в компанията на въоръжените си помощници. От главната сграда течеше поток от хора с вдигнати ръце, други бяха подбрани от храсталаците край оградата, където се бяха опитали да се скрият. Нещата се развиваха благоприятно, без нито един изстрел.

Но Чезаре Леонфорте го нямаше. Форест заповяда пълно претърсване на основната сграда и се насочи към къщичката за гости. Там завари Кроукър, вече успял да обезвреди трите горили, които я охраняваха. Беше в компанията на красива жена с тъмна коса и светли очи, дрехите й издаваха току-що освободената пленница. Позна я веднага, позна и момичето, което беше прегърнала. В стаята имаше още един мъж, когото Форест виждаше за пръв път. Не му обърна внимание.

— Маргарет Голдони де Камило — каза, той със звучния тембър, който беше усвоил още в полицейската академия на Вирджиния. — Възползвам се от присъствието ви тук, за да ви отправя официално обвинение в убийството на Франко Бондини, известен с прозвището „Рибата“. — В ръцете му се появиха никелирани белезници. — Трима свидетели, които не се познават помежду си, са ви идентифицирали като жената, застреляла мистър Бондини на Парк авеню и…

— Моля? — изгледа го с недоумение Маргарет. — Това беше акт на самозащита!

— Може би — промърмори Форест, щракна белезниците на китките й и с монотонен глас й прочете правата.

— Но аз не съм виновна! — извика Маргарет и хвърли отчаян поглед към Кроукър: — Лю!

Зает да отлепя последните остатъци от дегизировката си, Кроукър ядосано вдигна глава:

— Какво си въобразяваш, че правиш, Форест? Това са глупости и ти отлично го знаеш! Те убиха шофьора й и…

— Бодигарда, искаш да кажеш — озъби се Форест. — Според теб с какъв бизнес се занимава тази дама?

— Те застреляха човек, намиращ се редом с нея — пристъпи крачка напред Кроукър. — И се готвеха да я ликвидират. — Светлината се отрази в грима по лицето му. — Никой съд в тази страна няма да я признае за виновна. Всъщност няма и прокурор, който да й отправи официално обвинение… В това отношение законът е напълно категоричен: всеки гражданин има право да се защитава, когато животът му е поставен под заплаха. Нещата се изчерпват с това, което ти каза дамата — самозащита!

— Добре, изслушах те внимателно. Сега ти ме чуй — остави ме да си върша работата и се разкарай по дяволите!

— Да бе, как не!

— Виж какво, Кроукър! Отлично знаеш, че съм упълномощен да повдигам обвинения срещу всички мафиотски структури на територията на Съединените щати! А тя е Голдони!

— Това, което правиш в момента, е по-скоро фарс, отколкото официално обвинение! — повиши тон Кроукър. — Нима си въобразяваш, че властите сами ще вадят кестените от огъня? На тях им трябва маша и ти си точно това! Ще те използват, а после ще стоварят цялата вина на главата ти и кариерата ти ще потъне дълбоко в кенефа!

Жилите на шията на Форест се издуха и видимо започнаха да пулсират.

— Няма да повтарям! — изръмжа той. — Махай се, по дяволите, от пътя ми!

Кроукър пристъпи още крачка напред и понижи глас:

— Свали й белезниците, човече! Тази жена току-що се измъква от ада! Била е заложница на Гадняра заедно с дъщеря си!

От очите на Форест излетя налудничав пламък, сякаш беше една от гротескните фигури, които плашат децата в лабиринта на ужасите.

— Ако не се махнеш от пътя ми, ще те арестувам заедно с госпожа Де Камило! — дрезгаво изръмжа той и рязко дръпна верижката, която висеше от белезниците. Маргарет се люшна напред и замалко не падна.

— Мамо!

— Спокойно, дете — хвана я за рамото Пол Киарамонте, но Франси се отскубна от него и се втурна напред. Ръцете й се вкопчиха в комбинезона на Форест.

— Разкарайте я оттук! — ревна шефът на командосите.

Кроукър изпревари войниците, прегърна Франси и прошепна в ухото й:

— Престани. Това няма да оправи нещата.

Франси се разплака, изви глава и я притисна в рамото му. Сърцето му се сви от мъка, очите му ясно видяха измъченото изражение на Маргарет. Дали някога си е представяла какво изпитва човек, когато го арестуват? Едва ли, особено пък пред очите на детето си? Маргарет се олюля, после наведе глава и последва Форест, който рязко я дръпна към изхода.

До слуха на Никълъс долетя тихо бучене, наподобяващо далечно тананикане. Постепенно звукът се усили, превръщайки се в позната мелодия, мрачна и тържествена, плющяща в мрака като невидимо знаме. Това беше „Песента на земята“ от Рихард Вагнер.