Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Страшно много ми помогнахте в разследването, Сута-сан. Ще отбележа това в официалния си рапорт.

Върху лицето на Сута отново се изписа облекчение. След няколко дълбоки поклона той се оттегли, Никълъс и Кава останаха сами в кухнята.

— Ловът започва да става интересен — отбеляза младежът.

— Май си прав — въздъхна Никълъс.

— Ще се качиш ли горе? — имаше предвид „Пул Марин“.

— Страхувам се, че нямам друг избор — отвърна Никълъс и натисна бутона зад вратата. Скърцането на подемника заглуши съскането на кафе машината в кухнята.

— Слиза — отбеляза Кава.

Вратата се отвори и Никълъс стъпи на платформата. Обърна се миг, преди механизмът за затваряне да се задейства, и видя вдигнатия палец на Кава.

— Успех — извика рокерът. — Изпий им кръвчицата!

Вратата се затвори и асансьорът потегли нагоре в пълен мрак. В тясната кабинка се долавяше ароматът на женски парфюм, примесен със странен, но не неприятен мирис на мъж. Вероятно някой е свалил крушката, помисли си Никълъс. Не беше натиснал никакъв бутон, подемникът сам тръгна нагоре. Дали е автоматичен, запита се той.

Хладен полъх докосна бузата му. Вероятно шахтата е свързана с вентилационна система… Не, едва ли. Кой ще си прави труда да прокарва вентилация в този лабиринт? Очите му се разфокусираха, тялото му се олюля.

Кшира?

Не, липсваше познатото жужене в главата му. На практика се чувстваше напълно спокоен, в душата му се промъкна приятна нега, волята му отслабна.

Газ. Това беше последната дума, която се появи в замаяното му съзнание.

После светът се смали и изчезна, на мястото му нахлу приливната вълна на мрака.

Чезаре разблъска купчината гниещи листа, примесени с пясък и пръст. Оказа се, че подземният проход свършва чак на брега на езерото Уърт, почти на километър извън чертите на имението. Добре замаскираният изход беше на броени метри от малък частен пристан. Той се измъкна навън, изтръска дрехите си от прах и дребни насекоми, след което се обърна да подаде ръка на Веспър.

Насочи се към „цигарата“, а тя се обърна да погледне имението, което дори оттук приличаше на казарма, в която е дадена учебна тревога. Хеликоптерът се беше приземил, командоси в защитни униформи се виждаха навсякъде, мощен рупор заповяда на всички, които се намираха в сградите, да излязат на поляната с вдигнати ръце.

Обезпокоена за своите приятели, Веспър се обърна към моторницата и подвикна:

— Не те ли интересува какво става там.

Проверил резервоара, Чезаре се зае да събира котвеното въже.

— Ако животът ме е научил на нещо, то безсъмнено е никога да не се обръщам назад — промърмори той.

— Но това са твоите хора, рискували са живота си за теб! Не им ли се чувстваш задължен, поне мъничко?

— Те са алчни, глупави и най-вече мързеливи — вдигна глава да я погледне той. — Всички, до последния човек!

— Но и лоялни, нали?

— Лоялност мога да получа и от всяко куче — махна с ръка той. — Хайде, идвай! Преди това не забравяй да откачиш въжето…

Миг по-късно двигателите забоботиха и моторницата бавно се отлепи от кея. Насочи се на изток, описа широк кръг и взе курс в южна посока. Водата зад кърмата закипя. Отминаха малкия остров, на който се виждаха ниските сгради на Бреговата охрана, и Чезаре подаде газ. „Цигарата“ насочи нос в небето и стремително полетя напред. Брегът бързо се стопи, объркването и хаосът в имението сякаш никога не ги беше имало.

Уейд Форест скочи на тревата, сърцето му развълнувано биеше. Беше облечен в камуфлажен комбинезон, в ръцете си стискаше автомат. Излетя броени секунди, след като Кроукър натисна електронния прекъсвач, скрит в изкуствения му нос.

Момчетата му вече бяха събрали на куп италианските горили на мафиота, те страхливо се блещеха срещу демонстрацията на сила от страна на американското правителство. Приведен под свистящото витло, Форест издаде няколко заповеди в микрофона, вграден в каската му. Не се чувстваше удобно в широките дрехи, създадени да издържат на картечен откос, но правилникът си е правилник и той нямаше никакво намерение да го нарушава. Вчера се обади на дъщеря си. Купонът по случай рождения й ден беше в разгара си, в слушалката се чуваше музика и смях. А на него стомахът му се сви от мъка. Говориха няколко минути, но след като разговорът прекъсна, той изведнъж си даде сметка, че не помни дори една дума. Винаги ставаше така. Прекалено зает да мечтае за семейството си, той пропускаше подробностите, пропускаше всичко, което го прави съпруг и баща… Дъщерите му растяха без него и нищо не можеше да промени този факт. Такава му е работата, такъв е животът… Все не съумяваше да каже това, което мисли. Онези няколко топли думички, които носеха сигурност и чувство за душевно спокойствие. Импулсивно набра номера още веднъж, но дъщеря му беше някъде навън. Приятелката, която вдигна слушалката, обеща да я открие. Форест почака три-четири минути, заслушан в музиката и взривовете весел смях. После бавно окачи слушалката. И без това имаше работа да гуша…