Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Какво каза? — дрезгаво попита той. Върховете на пръстите му се превърнаха в бучки лед, главата му пламна. Ето! Сега ще чуе това, което се чудеше как да измъкне от момичето!

— Не се изразих точно — прошепна Франси. — Всъщност аз я познавам… Сестра Мери-Роуз. Разговаряла съм с нея, учила съм се от нея… Жената, която се опитваш да откриеш. Жената, която обичаш…

Пол беше убеден, че полудява. Най-сетне чу от устата на друг човек това, в което беше вярвал толкова много години! Че Джаки е жива, че в онази катастрофа е загинала друга жена, че сестрата-майка на „Дева Мария“ му беше спестила истината… Какво ли не стори, за да открие тази истина! Първо се направи на репортер, а после и на лекар от близката болница, напразно опитвайки се да измъкне съдебномедицинското заключение. Паметната 1962 година се отдалечаваше все повече и повече, но вярата му не намаля. Оплака я в душата си, но продължаваше да вярва, че е жива. И ето я бомбата, хвърлена от едно съвсем младо, но очевидно умно момиче, което в никакъв случай не бива да подценява! За съжаление усети, че вече е подвластен на тези умни очи, в които се четеше присъдата му… Подобно на внезапно пробудил се лунатик, той изведнъж разбра, че е изминал голяма част от пътеката, по която го водеше това момиче, че е фатално обвързан.

Събра душевните си сили на топка, тръсна глава и дрезгаво промърмори:

— Не ме ли лъжеш, хлапе?

— Не.

В този едносричен отговор блесна истината. Снощи, по време на полета, беше попитал дали познава монахиня с очи като морския лазур и веднага усети лъжата й. Сега нещата бяха различни, коренно различни. Господи! Джаки!

— Исусе! — едва чуто простена той.

— Искаш ли да я видиш? — прошепна Франси. — Искаш ли да поговориш с нея?

— Повече от всичко на света!

В нормално състояние сигурно би се срамувал от този отговор, от проявата на невъздържаност. Но сега състоянието му не беше нормално. В душата му се надигаше див възторг, доскоро ледените пръсти на крайниците му започнаха да пулсират с приятна топлина, огромен прилив на енергия изду мускулите му.

— Аз ще те заведа при нея — продължаваше да шепне Франси. — Но в замяна на това ще трябва да ни измъкнеш оттук. Мен и мама…

Ето го проклятието. Ето го пътя, от който връщане няма. Усети какво ще трябва да стори още в мига, в който от устните й се отрони името Джаки. Това момиче е много умно, за да се задоволи с по-малко. Но най-лошото в случая беше твърдата му увереност, че то ще изпълни обещанието си. Виждаше го в очите й, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тя иска да му помогне. Но и той, въпреки всички угризения на съвестта, искаше да помогне на нея…

Това желание натежа в душата му с огромна сила. В душата на Пол Киарамонте — човека, известен със своята лоялност и безпощадност; човека, на когото съдбата не беше спестила нито един от мръсните си номера; човека, който е бил предаден от баща си, от Фейт Голдони, а дори и от собствената си майка, не успяла да задържи Пол Черния до себе си по простата причина, че е еврейка…

Искаше да помогне на Франси. Въпреки скъпата цена, която вероятно ще заплати… Въпреки увереността, че Гадняра положително ще го убие…

Ръцете му бавно се повдигнаха, сякаш беше в транс. Увиха се около китките на Франси — единствената прегръдка, която беше в състояние да й предложи. Край, жребият е хвърлен. Договорът им е подпечатан с печата на живота. От душата му се откърти безмълвен стон.

Коей беше потънала в данните, които предлагаше компютърът на центъра „Нипоншу Саке“, намиращ се на улица „Харуми“, в непосредствена близост до пресечката на Гинза и Йоншоме. Тук имаше всичко, което човек би пожелал да научи за алкохолните напитки, произвеждани на базата на ферментирал ориз. Никълъс обичаше саке и това беше причината да се зарови в данните на програмата. Разчиташе с нейна помощ да открие най-доброто питие, което се прави в Япония.

По екрана пробяга неясна сянка и тя вдигна очи. Озова се лице в лице с Майк Леонфорте, появил се като призрак, като кошмар от далечен сън…

— Здравей, Коей — промълви той. — Каква изненада да те видя тук… — каза го с тон, който тя добре познаваше от времето на съвместното им съжителство. Тон, издаващ превъзходство и надменност; тон, с който обявяваше странните си желания за сексуален контакт… От него разбра, че срещата им не е случайна, а той съвсем не е изненадан…

По тротоарите навън се блъскаха хиляди хора, чадърите над главите им бяха жива гора. Но тук, в тишината на залата, Коей се почувства самотна и беззащитна, изцяло във властта на хищния звяр срещу себе си, когото познаваше прекалено добре.