Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Не се ли радваш да ме видиш? — дари я с хлапашка усмивка той. — Доста време изтече, откакто избяга и се криеш от мен… — Очите му изглеждаха някак тъжни, чертите на лицето му — смекчени и удължени от светлината на лампата, под която беше застанал. — Какво те накара да ме изоставиш?

Коей механично се огледа. В залата имаше доста хора, но никой не им обръщаше внимание.

— Надявам се, че не си нервна — ухили се Майк, рязко сменил както тона, така и настроението си. — И защо трябва да бъдеш нервна? Само защото трябваше да се омъжиш за мен, а не го стори? Избяга при Микио Оками, който, ако не ми изневерява паметта, направи всичко възможно да те скрие от мен… — Ръцете му се протегнаха напред, здрави й заплашителни като решетки на затворническа килия. Тя неволно се сви; на устните му се плъзна доволна усмивка. — Опитах се да те открия, знаеш… Използвах всички възможни средства, доста хора получиха непосилната задача да изровят някаква информация за теб… И какво получих срещу всичко това? Нищо, една шибана нула! Ти изчезна като дим. Онзи мръсник Оками излезе истински магьосник!

Пристъпи крачка напред, тя неволно се притисна до екрана на монитора, който търпеливо й напомняше да зададе поредния си въпрос.

— Откровено казано, това не отговаря съвсем точно на истината — продължи Майк, очевидно доволен от притеснението й. — Все пак получих нещо срещу усилията си. Унижение. Стигнах дотам, че всички разбраха колко много искам да се върнеш. Ровех се като луд, а зад гърба си получавах подигравателни усмивки… — Лицето му рязко потъмня. — Смееха се на мен !

— Съжалявам.

— Глупости! — тръсна глава той, очите му гневно проблеснаха. — Изобщо не съжаляваш! Направи това, което ти харесваше. Винаги си го правила. Не си ме обичала, както не обичаш и никой друг, освен себе си. — Чертите му се разкривиха от гняв. — Не се безпокой, няма да ти причиня болка! Но изпитвам искрено съжаление към бедното копеле, с което живееш в момента!

После изчезна. Стопи се като призрак, още преди Коей да измисли някакъв отговор. Унижена и дълбоко разтревожена, тя обърна гръб на хората в залата и впери невиждащ поглед в екраните пред себе си. Усети как очите й се навлажняват, направи опит да се овладее, но горещите сълзи започнаха да капят по клавиатурата на компютъра. Прииска й се да изтича у дома и да разкаже на Никълъс всичко. Но знаеше, че не бива да прави това. Все още помнеше реакцията му, когато сподели, че Майкъл е бил влюбен в нея.

От компютъра се разнесе тих звуков сигнал. Коей избърса очите си и видя, че е стигнала до последната информация. Най-сетне откри онова саке, което идеално отговаря на вкуса на Никълъс. Но този факт изобщо не я зарадва.

Трябва да открия защо животът ми протича в паралел с живота на Майк Леонфорте , мислеше Никълъс, докато пресичаше града към адреса на стриптийзьорката Лонда. Доста време беше висял пред ресторанта „Пул Марин“ в Ропонги с надеждата да засече Майк. Дотук стигна в резултат на опита си да открие крадеца на данните за „Кибер-нет“ и вече беше убеден, че Майк рано или късно ще се появи именно в това заведение.

Имаше чувството, че Майк се е превърнал в огромна тъмна паяжина, огледален образ на собствената му същност, пълновластен господар на злото… Логично последва и смразяващото откритие, че именно този човек е физическото превъплъщение на Кшира, която заливаше душата му с мрачните си талази и заплашваше да му отнеме разума. Всеки човек е под влиянието на мрачните сили, всеки човек изпитва егоизъм и злоба, ревност и омраза… Но тези чувства са мимолетни, преминават през филтъра на разума и после изчезват като пухести облачета в светлината на летния ден… И слънцето влиза в правата си. Така е при повечето хора. Но има и индивиди, за които мрачните мисли се превръщат в реалност, в неразделна част от живота им. Обикновено те са преследвани от полицията и правосъдието, затварят ги под ключ, докато са живи… Такъв е Майк, черният огледален образ на Никълъс…

Мислите му бяха прекъснати от резкия вой на полицейска сирена. Погледна в огледалцето и видя сигналните светлини на тежък мотоциклет от пътната полиция. Даде си сметка, че превишава допустимата скорост, отпусна газта и потърси място да отбие встрани. Скоро в трафика се появи празнина и той ловко се шмугна между две тойоти. Погледна в огледалцето да види дали полицаят го следва и в същия миг разпозна лицето под бялата каска. Това беше Йоши, метрдотелът на „Пул Марин“ — ресторанта, в който работеше Хонико. Какво го е накарало да се маскира като полицай?