Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Езикът й пробяга по тъмносиния полумесец на китката му. Бамбуковите игли бяха оставили дълбоки следи по кожата. Груби и примитивни, те сякаш се бяха превърнали в неразделна част от отличителните му белези.

— Никой не разбира хората като мен — промърмори Майк и се плъзна върху влажното й тяло. — Обществото се плаши от страстта, единствената му грижа е да се предпазва с всички средства от нея… — Пръстите му докоснаха зърното на гърдата й, влажно и щръкнало от възбуда. — Прави го дори когато е гнило и напълно безполезно…

Хонико го усети дълбоко в себе си. Беше свикнала с подобни приказки, възприемаше ги като част от философията му, като божествените псалми на Аполон или Дионис, превърнали се в неразделна част от начина, по който някога са се любили… Майк превръщаше в ритуал всичко, до което се докосваше. Любовта също. Хонико потръпна от възбуда.

— Аз съм изследовател на живота. Като Юлий Цезар, Наполеон и Ницше… От мен се страхуват и ме мразят… — Притиснал таза си в удобното седло на Хонико, той насочи поглед към прозореца на малкия апартамент във високата капсула на кулата Найгай. — Те са били истински герои. Знаели са как да наситят съществуванието си с тежест и дълбочина, от които всички са изпитвали страх. Но страхът е бил последната им грижа, те никога не са мислили за него. — Дъждът почукваше по стъклото, панорамата на града се превръщаше в ивица блестяща светлина, като изстинала глазура на огромна торта. — Виждали са единствено страхопочитанието в очите на околните… Нещо, което е бликало направо от сърцата им. — Очите му се спряха на красивия нов небостъргач, издигащ се на стотина метра от тях, потърсиха една неясна фигура зад редицата ярко осветени прозорци.

— Постигали са го не само благодарение на традицията, но и на божествената си вяра… — Фигурата отсреща пристъпи към прозореца и включи настолна лампа. Майк беше в състояние да види ясно лицето на Коей. Намираха се точно срещу апартамента, в който тя живееше с Никълъс. Ръцете й се повдигнаха, освободена от фибите, косата й се спусна към раменете като блестящ водопад.

— Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си!

Все едно, че се давиш… Думите на Веспър се оказаха точни. Затворил очи, Кроукър имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Гърбът го болеше от удара в ръба на масата, в душата му нахлу изтощението. Даваше си сметка, че всичко това е дело на Веспър, но не можеше да разбере как го прави. Беше чувал, че подобни чувства изпитват хора, спасили се като по чудо от удавяне. Потънали дълбоко във водата — там, където дори тропическото море е студено и този студ ги пронизва до костите… Смъртта е наблизо, в напрегнатите до пръсване дробове почти няма въздух, тялото отмалява, предава се на изтощението и тръгва надолу, към мрачните дълбини…

Чуваше писъците като през дебела бетонна стена, смътно си даваше сметка за движение около себе си. Веспър беше успяла да притъпи чувствата му благодарение на странната си дарба, наследена от Оками, организмът му стремително се приближаваше към онова безчувствено състояние, което предшества смъртта. Кръвообращението му почти спря, ударите на сърцето му бяха слаби. Как го прави, по дяволите?

Положиха го на носилка, ярката слънчева светлина престана да пари клепачите му. Вкараха носилката в предварително наетата частна линейка. Изръмжа мотор, завиха сирени.

— Как е той?

Гласът принадлежеше на Рико Лемон — специалист по филмови ефекти, който Веспър беше настояла да включат в екипа на антикартелното звено. Останалите членове на този екип действаха като агенти на ФБР, поели в свои ръце „разследването“ на „смъртта“ на Кроукър. Добре съм , отвърна мислено Кроукър. Вече започвам да се съвземам…

— Ква е тая ръка, бе?! — прозвуча слисано втори глас. — Никога не съм виждал такава!

Прииска му се да избухне в смях. Докторът се интересуваше от биомеханичната му протеза, вместо да се грижи за синините под жилетката от кевлар, причинени от куршумите.

— Как действа подобно чудо?

— Ще ти каже, ако успееш да го съживиш — отвърна троснато Лемон.

— Добре де, няма проблеми — отвърна докторът. — Излишно е да се нервираш.

Вонята на амоняк накара Кроукър да се закашля. Ръката му отблъсна шишенцето, очите му се отвориха.