Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Франси се замисли над думите му, после вдигна глава:

— А защо приспа само мама?

Пол опря пръст в устните си и прегриза някаква малка кожичка.

— Харесваш ми, хлапе. Задаваш умни въпроси и не дрънкаш глупости. Затова ще ти отговоря направо: Приспах майка ти, защото ме мрази и в червата, като нищо ще направи опит да ми види сметката. Освен това бях малко груб с нея… За което съжалявам, но просто се бях ядосал… Ако я бях оставил будна, сигурно щеше да ме ругае и кълне… И щеше да бъде права, поне за себе си… Реших, че ти си по-друга… Почти на седемнадесет, сигурно ще слушаш какво ти говоря…

— Ще слушам само ако не дрънкаш глупости. В противен случай и от мен ще чуеш едно „майната ти“!

— Окей, това вече е приказка — кимна Пол и внимателно огледа показалеца си. — Познаваш ли Гадняра, хлапе?

— Не.

— Ясно — промърмори той, отмести очи, после изведнъж скочи на крака: — Хей! Сигурно си гладна! Искаш ли да направя спагети?

Франси бавно се огледа:

— Да не би да има и кухня на този самолет?

— Че как мислиш? Кухня с всичко необходимо! Като на презокеански кораб. — Направи й знак да го последва и я поведе към опашката. Щракна електрически ключ и гордо се отдръпна да й покаже малкия, блестящ кухненски ъгъл от никелирана стомана.

— Нямате ли стюардеси?

— Не. Това е частен самолет, хлапе.

Измъкна от шкафа кутия спагети, включи електрическия котлон и сложи вода. После се зае да приготви соса. Продукти имаше достатъчно: доматено гаоре, белени домати, магданоз, риган, зехтин и лук.

— Малко сол и черен пипер — промърмори той и разбърка всичко в тигана, който постави на втората плоча. — После ще ядем…

— Какво ти е на крака?

Пол механично погледна към по-късия си крак.

— Катастрофа — промърмори. — Отдавна, още бях хлапе. През шейсет и втора, в Астория… Тогава живеехме там. — Разбърка соса и поклати глава: — Беше като сън, знаеш… Като един щурав сън! Ако не беше този крак, щях да съм сигурен, че сънувам… Видях една кола да фучи по улицата и бях сигурен, че ще стане нещо ужасно… Летеше право към момичето, знаеш… Гледах я, защото беше истинска красавица.

— Нададох предупредителен вик и тя се обърна. Скочих от тротоара, като на кино… Въобразявах си, че ще я спася… Но колата ме тресна в бедрената кост…

— А какво стана с момичето?

— Умря. Аз лежах с месеци в болницата. Направиха ми три операции, но така и не успяха да ме оправят… Казаха, че съм късметлия, щото все пак ходя на два крака… Някъде между операциите се заинтересувах за момичето… Казаха ми, че не е успяла да прескочи трапа и вече са я погребали… — Пръстът му се насочи към котлона. — Ето, спагетите са готови. Номерът е да не ги превариш, нали знаеш?

— Знам.

— Всички казват така — махна с ръка той. — Но истинската тайна на спагетите е сосът… Трябва да е точно толкова, колкото да покрие цялото количество макарони с тънък слой… — Погледна я в лицето и с разочарование откри, че не се усмихва. — Ти, какво, страх ли те е?

Франси се поколеба, после кимна с глава:

— Малко… Много съм слушала за тоя Гадняр…

— Че кой не е? — изръмжа Пол. — Знаеш ли откъде идва прякорът му?

— Не — поклати глава Франси.

— Станало по време на първото му убийство… Поръчка, знаеш… Оня тип бил в някакъв ресторант, Гадняра влиза и бум , видял му сметката… После, сякаш изобщо нямал нерви, пристъпил към масата и надникнал в чинията му… Вътре имало спагети със сос от миди. „Сигурно мидите са развалени и тоя тип се е натровил“, рекъл… Представяш ли си? — от гърдите на Пол се изтръгна смях.

Погледна сериозното лице на Франси и усмивката му бавно се оттегли.

— Нормално е да се страхуваш, хлапе… Но бъди спокойна, нищо няма да ти се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам — тръсна глава Пол и се зае да изцежда спагетите през ситото, което беше закрепил на умивалника. — Много неща знам… — Ловко върна плъзгавите макарони в тигана и ги заля с горещия сос.

— Красива работа — похвали се сам той. — Само майстор може да прави истински спагети. — Разпредели количеството в две дълбоки чинии и добави: — „Истинските спагети освежават душата“ — така казваше майка ми… — Подаде на Франси едната чиния, тикна вътре вилица и лъжица. — Съжалявам, че нямаме малко от онзи хубав домашен хляб…

— И така е добре — отвърна Франси. От чинията се издигаше пара с фантастичен аромат, тя изведнъж изпита пристъп на животински глад.

Седнаха един срещу друг и хванаха вилиците. Той включи една от лампичките на тавана, която осветяваше само масичката между тях.