Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Изведнъж почувства как желираното небе полепва по крайниците му, десет милиона гласа бръмнаха в главата му едновременно, говореха на странен, напълно непознат език. Също като днес следобед… Ето, това е Кшира! Трябва да…

— Не! — рязко извика Оками. — Не се отдръпвай от Кшира! Остави се на тъмните й пипала, нека проникнат дълбоко в съзнанието ти!

Потънал изцяло в транса на Тао-тао, Никълъс напусна времето и пространството. Съществуванието му се сви до размерите на малка блестяща точка, заобиколена отвсякъде с безкраен мрак. Космосът дишаше около него дълбоко, като могъщ звяр. Вместо в надеждната броня на Акшара душата му потъна в неспокойния мрак на Кшира. Някога черните криле на този мрак пляскаха надалеч, почти отвъд хоризонта, струваха му се напълно безопасни. Но сега те бяха около него, бързо изсмукваха психическите му сили. Той си даде сметка, че скоро тези криле ще се слеят в плътна стена, ще отрежат изцяло пътя му към Акшара и ще го накарат да полудее.

Психиката му се насочи към нова, сияйна и безкрайно красива колона от светлина, край която меко пляскаха тъмните криле на Кшира. Отвъд нея се усещаше психическото присъствие на Оками. Много пъти бяха изпадали в това състояние, особено след завръщането на Никълъс от Венеция. В тези дни пристъпите на Кшира станаха натрапчиво силни, смущаваха действието на Акшара, правеха го неуверен и неспокоен…

Страхът му се усили, тъй като си спомни за една случка, станала преди три седмици в горите край Йошино.

Тогава се беше опитал да изгради подобен духовен съюз с Таши Шидаре, един млад и умен оябун на Якудза, с когото бяха станали приятели. Таши също притежаваше „корьоку“, но опитът му да установи духовен контакт с Никълъс завърши с нещастие… Не мога, нещо ми пречи… — Изразът на лицето му беше странен. — Кшира е много силна… Оттегли се и секунди по-късно беше убит. Никълъс така и не успя да разгадае тайната му. Дали неговата собствена Кшира е била твърде силна за Таши? Възможно ли е това? Нали именно „корьоку“ може да се справи с нея?

Зад яркия стълб светлина бавно се очерта лицето на Оками. Може би той ще даде отговор на този въпрос…

Усети могъщите вълни на психическа енергия, които го привличаха към светлината. Стана горещо, по кожата му запълзяха хиляди невидими насекоми.

Пристъпи напред, светлината в колоната стана игрива и променлива, после изведнъж се превърна в ирис, отворен да го погълне. Сърцето на Никълъс запя от възторг. Пътуването към висшата форма на интеграция най-сетне започна! Скоро тъмното привличане на Кшира ще изчезне завинаги!

Но в мига, в който протегна ръце да прегърне прекрасната светлина, в главата му отекнаха гласовете на Оками и Таши, странно преплетени: Не, Не… Не мога да удържам… Стената рухва навътре, взривява се… Очисти се! Бързо! Бягай, за да се спасиш!

Връзката му с Акшара се скъса като опънат докрай ластик, душата му отскочи обратно във времето и пространството. Тялото му се сгърчи и рухна на земята, потръпна и се насочи към стената на храма, пълзейки на лакти и колене. Неоновото сияние на Токио увисна над главата му като странен и непознат Млечен път…

Замаян от рязкото прекъсване на връзката с Акшара, Никълъс потърси с очи Оками. Откри го проснат на земята, сякаш прострелян от пушечен куршум. Пропълзя до него, сложи ухо на гърдите му, повдигна клепачите…

Тялото на възрастния мъж изведнъж се разтърси от неудържими конвулсии, кръвното му налягане рязко се повиши. Какво стана с „кокоро“? Какво беше видял Оками? Какво го хвърли в конвулсивни пристъпи, принуждавайки го да изпусне блестящата колона на „корьоку“? Може би същото, което отблъсна Таши от психически контакт с Никълъс? Нима отровата на Канзацу ще се окаже толкова силна? Беше твърдо решен да получи отговор на всички тези въпроси.

Напрегна се докрай, мобилизира психическите си сили и проникна в кръвта на Оками с помощта на Акшара. Моментално снижи нивото на адреналина, помогна на Оками да изхвърли от организма си опасно високото количество нуклеопептиди, които бяха предизвикали шока и конвулсиите.

Тялото на възрастния мъж се отпусна в ръцете му. Конвулсиите стихнаха, очите му бавно се отвориха.

— Как се чувстваш, Оками-сан?

— Уморен — направи опит да се усмихне Оками. — Вече не съм млад…

— Да, навършил си деветдесет — кимна Никълъс.

— Кой ти каза? — любопитно го погледна Оками и облиза пресъхналите си устни. — Вероятно Челесте, нали? Но дори и тя няма представа за годините ми.