Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Мразех я, кучката! Нали тя уби баща ми, Пол „Черния“?

— Вярно ли е това?

— Заклевам се в паметта на мама! — тържествено вдигна ръка Пол, после на лицето му се изписа гримаса. — Надявам се, че Фейт си е получила заслуженото и вечно ще се пържи в ада!

— Тук ми намирисва на отмъщение.

— Къде си усвоила този език? — вдигна вежди той. — Сигурно от шибаните филми!

Франси седна с подгънати крака на седалката и надникна към тъмната вътрешност на самолета.

— Как мислиш, тя добре ли е?

— Разбира се — отвърна Пол, почука с пръст по ръката й и я принуди да седне обратно. — Я ми кажи нещо, хлапе… Майка ти водила ли те е някога в храма „Света Мария“ в Астория?

— Искаш да кажеш в манастира?

Погледът му помръкна.

— Да, в манастира. „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Много пъти — кимна Франси.

— Значи познаваш Светата майка?

— Да, редовно се виждах с нея…

— И за какво си приказвахте? За религия?

— Да — кимна момичето. — Най-често за религия…

Но погледът й се отмести встрани и той разбра, че лъже. Това нямаше значение, на практика изобщо не го интересуваше за какво са си говорили. Приведе се напред и напрегнато попита:

— А да си се срещала с още някой?

Франси забеляза напрежението, което скова чертите на лицето му.

— Разбира се — кимна. — Сестри, монахини… Кого друг можеш да срещнеш в един женски манастир?

— Вярно — кимна той. — Имам предвид една определена монахиня… Ще ти я опиша, а ти ще ми кажеш дали си я виждала…

— Защо?

— За мен това е много важно, момиче — наведе се още повече той. Гласът му се превърна в шепот.

— Добре — повярва му тя.

— Висока, слаба, с хм… страхотни крака — започна той. — Но това не означава нищо, защото вероятно е била облечена в расо, нали? Много красива, с тъмна чуплива коса. С най-невероятните зелени очи на света… Онова зелено, което човек вижда в океана… Не около себе си, а чак на далечния хоризонт… — рязко млъкна, сякаш изведнъж си даде сметка, че говори прекалено много. — Виждала ли си подобна жена в „Санта Мария“?

— Не.

— Сигурна ли си? — присви очи Пол. — Истината ли ми казваш?

— Да.

— Чистата истина?

— Да. Честна дума.

— Господи, Исусе! — прошепна той. Честна дума! Любимата фраза на Джаки! Остана дълго време напълно неподвижен, очите му гледаха Франси, но изобщо не я виждаха. Тя, от своя страна, разбра, че е докоснала оголен нерв, паметта й грижливо регистрира този факт. Най-накрая очите му отново се фокусираха, дланите му плеснаха бедрата.

— Окей, хлапе — промърмори с коренно различен глас Пол. — Време е да видим какво става с майка ти, там, в кабината…

— Ела да си легнеш.

— След малко — отвърна Никълъс.

Коей уви голото си тяло в чаршафа, слезе от футона и потръпна при съприкосновението на босите си крака с пода.

— Студено! — притисна се в него и прошепна: — Ти не усещаш ли студа?

— Само тук — отвърна Никълъс и почука с пръст слепоочието си. — Днес на два пъти имах тежки пристъпи, чувствах се напълно откъснат от действителността. Кшира ме връхлиташе с такава сила, че ми изпиваше ума!…

— А сега как си?

— Добре, съвсем нормално.

В огромните й очи, пълни с живот, сякаш се отразяваше цялото нощно сияние на Токио.

— Оками-сан ще ти помогне — прошепнаха устните й.

— Не съм сигурен — поклати глава той. — Тази вечер се опита и за малко не загина. Той е стар, Коей… Запазил е необичайната бистрота на ума си, но го е насочил на друго място — към сложните политически игри в държавата. Мисля, че му липсва онази вътрешна енергия, която би ми помогнала да спечеля тежката психическа битка, която водя…

Замълча, очите му се насочиха към прозореца, зад който сияеха неоновите реклами на Токио. Намираха се почти на върха на висок ултрамодерен небостъргач, издигащ се в сърцето на града. Никълъс купи два огромни по японските стандарти апартамента, после нае специалист по вътрешен дизайн за оформлението им. Резултатът беше комбинация от розови, сиви и черни гранитни плоскости, стените бяха покрити с топла, тъмночервена ламперия от черешово дърво и майсторски скрито осветление.

— Ще ида да запаря чай — прошепна Коей и се откъсна от него.

Никълъс отправи поглед към кулата-капсула „Найгай“, която се издигаше толкова близо до прозорците на апартамента, че сякаш можеше да се достигне с ръка. Тя беше остатък от нашумялото през 70-те години Движение на метаболистите, които се бяха ангажирали с нелеката задача да обединят жилищната площ на града с постоянно нарастващата мрежа от виадукти, тунели и автомагистрали, опасваща всичко с бетонните си пръстени. Задача, която беше претърпяла пълен провал…