Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Кулата беше построена на принципа на пчелния кошер, опасана отвсякъде с издутите шахти на асансьорите. Отделните етажи се заемаха от предварително сглобени апартаменти, които се свързваха помежду си с дълги коридори, а площта им отговаряше на обществения статут на собствениците. Преди двадесет години това се считаше за последен писък на урбанистичната мода, път към следващия век. Днес обаче беше една мъртва реликва и нищо повече. Повечето от апартаментите бяха празни, хората очевидно предпочитаха да живеят по традиционния начин.

Постоя още малко, после се надигна и последва Коей по широкото стълбище с метален парапет, което свързваше двата етажа на жилището. Горе бяха разположени двете спални с удобни бани, изпълнени изцяло в японски стил.

Долу всичко беше европейско, ако не се броеше богатата колекция от антични предмети, която Никълъс беше събирал по целия азиатски континент. Тя беше подредена в солидни шкафове от червено дърво, запълващи почти изцяло стените.

Пристъпи към Коей, погледа известно време сръчните движения на ръцете й, после попита:

— Спомняш ли си понякога за него?

Тази странна форма на словесна стенография би сконфузила всяка друга жена, с изключение на Коей. Тя притежаваше жив и интуитивен ум, умееше да го настройва светкавично към настроението на всеки събеседник.

— Почти не си спомням за Майкъл Леонфорте — отвърна тя. Напълни бамбукова лъжичка със ситно нарязани листенца зелен чай, движенията на ръцете й бяха точни и икономични. — А когато го правя, неизменно си мисля за падението на човешката душа… — Светлината в очите й сякаш беше електрическа. — Затова никога не забравям късмета си да те срещна отново…

Изправен в средата на блестящата кухня от порцелан и специално дърво „киоки“, Никълъс мълчаливо следеше движенията на ръцете й. „Сръчността й идва от щастливата увереност, от дълбокото вътрешно самочувствие“, рече си той. Колко е различна от слабичкото момиче, в което се беше влюбил преди години! Като денят от нощта, като разликата между тази кухня и онази, която беше имал в крайградската си къща някога… Нея също беше обичал, но тя беше мъртва и погребана, докато тази тук беше жива и светла, наситена от сръчните движения на Коей…

— А на теб липсва ли ти къщата? — попита с обичайната си прозорливост тя.

— Израснах там — отвърна Никълъс и пое керамичната чаша от ръцете й. — Много спомени ме свързват с нея… Трудно е да ги забравя.

— Съжаляваш ли, че я продаде?

— Не — въздъхна той. — Не всички спомени от стария дом са приятни. Там витае духът на Джъстин, на нейното нещастие… А после, когато тя загина при автомобилна катастрофа… — млъкна, отпи глътка от горещата течност и добави. — Така и не успя да се адаптира тук… Не престана да мечтае за Ню Йорк…

— Според мен за това мечтаеш и ти — погледна го внимателно над ръба на чашата си Коей.

— Не, не зная…

— Знаеш — прошепна тя. — Тази мечта е част от твоето подсъзнание, независимо дали го признаваш, или не…

— Япония е моята родина.

— Може би — отвърна тя. Умно и открито, лицето й сякаш плуваше в здрача. Един фар на разума сред вълните на полуделия свят. — Вероятно си от хората, които не могат да имат само една родина. Някои хора просто са устроени така… Усещам носталгията ти, Никълъс. Давам си сметка колко много ти липсва онзи, другият свят…

— Сега дори нямам време да мисля за него.

— Не се знае. Може би ще се озовеш там далеч по-скоро, отколкото допускаш…

Той втренчено я погледна:

— Аз наистина трябва да замина. При това скоро ! Американският ни филиал все още няма президент. Терънс Макнотън — моят могъщ лобист във Вашингтон, действително е провел серия от сондажи в тази посока, но последните интервюта трябва да проведа лично… Чудно ми е как си разбрала това!

Тя се засмя, ръката й се вдигна нагоре съвсем по детски:

— Просто откликвам на това, което се излъчва от теб.

— Дори и да е така, аз все пак не зная дали ще намеря време за подобно пътуване. Нещата в „Сато“ не вървят добре, безпокои ме нарастващото влияние на този Канда Тьорин, който е успял да влезе под кожата на Нанги-сан…

Преминаха в хола. Коей дръпна завесите и градът блесна в краката им с цялото си великолепие. Седнаха един до друг на дивана, ръцете им се докоснаха. Две нежни животни, увити в меката пелена на нощта.

— Ти май не изпитваш доверие към него…

— Честно казано, не зная какво да мисля — отвърна Никълъс. — В компанията има нещо гнило и за момента подозренията ми са насочени именно към Тьорин… Същевременно си давам сметка, че мнението ми е пристрастно, тъй като изпитвам ревност от близостта му с Нанги-сан.