Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Веспър разглеждаше колекцията от компактдискове с престорено безразличие. Ръката й измъкна една пластмасова кутийка:

— Какво ще кажеш за това?

Гадняра погледна заглавието.

— Джери Мълиган? — в очите му се мерна учудване. — Наистина ли обичаш джаз?

— Не всичко — отвърна тя. — Трудно понасям модерните течения, но харесвам Мълиган, Бръбек и Майлс… — Беше си направила труда да запомни наизуст всички имена във фонотеката му — така, както други агенти запомнят имената в секретните документи.

— Аз също — промърмори Гадняра и вкара диска в системата. Стаята се изпълни от елегантните звуци на саксофон. Без предупреждение и повече приказки той я хвана през кръста и направи няколко стъпки. Оказа се отличен танцьор, с лека стъпка и елегантни движения. Бедрата му леко се притиснаха към нея. В ресторанта беше ударил няколко питиета, но те сякаш изобщо не бяха му се отразили. Веспър ясно усети привличането му, силно и повелително — като гравитацията на тъмна звезда… За миг изпита несигурност и страх, почувства се като онази ваймарска овчарка на поляната, внезапно освободена от веригата си… Напълни дробовете си с въздух, за да прогони неприятния световъртеж.

Предпочела по собствено желание живота на сирак още като невръстно дете и израснала на улицата, Веспър добре знаеше какво означава да си сам и безпомощен под открито небе, да си извън контрол… Беше родена в Потомак, щат Мериленд, имаше си съвсем законни родители — Максуел и Бони Харкастър. Но те отдавна бяха престанали да бъдат част от живота й, а и едва ли някога са били… Надарена с пъргав и необичайно комбинативен ум, тя още от ранни години беше преживяла експериментите с наркотици и секс, алтернативен начин на живот и всичко, което й се струваше необичайно и интересно. Не признаваше нито задръжки, нито ограничения. Макар да си даваше сметка за опасностите, които носи СПИН-ът (една от най-близките й приятелки почина от тази болест далеч преди тя да се превърне в епидемия за Америка), тя продължаваше да експериментира. В онези години най-много се плашеше от застоя, от намаляването на темпото. Неподлежаща на никакъв контрол, тя продължаваше да се хвърля от една авантюра към друга, обзета сякаш от непреодолимото желание за самоунищожение.

Там, сред тинята на човешките отпадъци, я беше открил Микио Оками. Приличаше на захвърлена монета, напълно откъсната от човешкия род, истинска прокажена… Състоянието й беше ужасно, в главата й се блъскаха ужас и страх. Беше направила опит да издере очите му и да го изпохапе, убедена, че срещу себе си вижда поредния насилник… Измина доста време, преди да се укроти, но той продължаваше да се тревожи. Защото беше достатъчно мъдър да усети какви чувства вълнуват душата й. Беше убедена, че той иска да прекърши волята й, за да я подчини, докато намеренията му бяха точно обратните — той искаше само да я направи свободна…

Сега, притисната в прегръдките на Леонфорте Гадняра, Веспър отново почувства как се раждат предишните страхове. Толкова дълго беше потискала давите си емоции, че дори само преди половин час тяхното възраждане й се струваше невъзможно. Но в ръцете на Чезаре изведнъж изпита чувството, че я грабва някаква могъща и примитивна сила. Всичко, което беше изградила с цената на много търпение през трите години в Йейл и още четирите в Колумбийския университет, започна да се топи. Не помагаха и петте години в служба на Оками. Старецът щеше да се окаже прав — необичайните й способности даваха своите плодове, светът наистина лягаше в краката й.

Дланта на Чезаре се плъзна надолу по гърба й, движенията му бяха леки и почти незабележими. Погледна го в очите в момента, в който устните им се сляха. Ясно видя червеникавите искрици на лудостта, ноздрите й неволно се разшириха. Ако този човек действително е луд, то тази лудост й беше добре позната. При мисълта за нея тялото й неволно се разтърси от дълбока, подобна на конвулсия тръпка.

Саксофонът на Мълиган изпълваше сенчестите ъгли на помещението, преплиташе се с разсеяната светлина, която се процеждаше през стъклените тухли, придаваше им странни, огледални отблясъци. Кралските палми навън леко се поклащаха, откъм плажа се носеше сиянието на горещия слънчев следобед…

Извиваща тяло в ръцете на Чезаре, Веспър усети магнетичната клонка на времето и неусетно започна да се връща обратно към младите си години. Твърда и едновременно с това гъвкава като каучук, тогава тя лесно преодоляваше ограниченията на цивилизованото общество. Беше волна като птичка, не дължеше обяснения на никого. Любеше се само с жени, третираше ги с нежност и жестокост, даваше им онова, което никой мъж преди нея не беше им предлагал… Може би точно по тази причина прие ангажиментите си към Микио Оками като Божи дар. Защото той предлагаше морална закрила на тъмните й желания, които приличаха на птици в полет с протегнати нокти и широко разтворена, гладна човка…