Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Онзи се ухили и направи знак на колегата си — огромен като бик здравеняк, който държеше на къса верига зловеща на вид ваймарска овчарка. Вратичката се отвори и муцуната на песа се пъхна вътре. Веспър замръзна от ужас. Кучето беше огромно и зло, вероятно поне шест месеца го бяха тъпкали с витамини и сурово месо. Предните му лапи стъпиха на пода на колата, здравенякът огледа Веспър с похотливи очи и кратко заповяда:

— Отваряй чантата!

Тя се подчини, и кучето навря муцуната си в личните й вещи. Значи за всичко е помислено рече си тя. Гадняра може да е груб, но съвсем не е глупав. В ресторанта се държеше свободно, водеше разговори на най-различни теми. През цялото време ръката му опипваше стегнатото бедро на Веспър под късата рокличка. Ноктите й го спираха всеки път, когато решаваше да задълбочи любопитството си. Това очевидно го изненада, но в крайна сметка само усили възбудата му. Веспър отдавна знаеше простата истина, че мъжете желаят това, което не могат да имат, й затова не се изненада, когато пиршеството бе разтурено и Гадняра я покани да се качи в лимузината.

Овчарката се опъна на веригата, униформеният здравеняк въздъхна и кратко нареди:

— Слизай!

Веспър хвърли очаквателен поглед по посока на Гадняра. Онзи я фиксираше напрегнато, в очите му ясно проблясваха светкавиците на безумието. Макар и подготвена за този поглед, тя неволно потръпна.

— Май имаш проблеми с моята охрана, миличка?

— Нищо подобно — сладко му се усмихна тя, после си сложи слънчевите очила, слезе от колата и застана неподвижно под ярките лъчи на следобедното слънце. Униформеният се наведе и разкопча веригата на песа. Чудовището почти се подхлъзна от радост, че е свободно, сивата му козина проблесна. Започна да обикаля Веспър и да я души, муцуната му потъна между краката й. Униформеният с усмивка наблюдаваше изражението на лицето й.

Никой не каза нито дума. Веспър заби хладен поглед в очите на здравеняка и го принуди да се размърда от неудобство. Откъм колата се разнесе дрезгавият смях на Гадняра:

— Какво става, Джоуи? Да не би да си е лепнала някой и друг ташак там, долу?

— Всичко е наред, господин Леонфорте — отвърна пазачът и отново сложи веригата на песа.

— Качвай се, миличка — махна с ръка Гадняра. — Проверката свърши — изчака я да седне обратно на мястото си и внимателно я погледна: — Добре ли си?

— Да. Особено след като този пес реши, че не ставам за закуска…

— За него може и да не ставаш — ухили се многозначително Гадняра и сложи длан върху коляното й. Останалата част от пътя до къщата изминаха в мълчание. Вътрешността се оказа точно толкова бяла и чиста, колкото фасадата. „Само да не я чисти човек“, кой знае защо си помисли Веспър. Стените от стъклени тухли придаваха на светлината особен, някак кънтящ ефект. Правените по поръчка мебели имаха онзи нисък, гладък и мъничко хищен вид, характерен за ултрамодерните дизайнери на Милано. Два дивана от бяла кожа се извиваха около малък басейн, в който лениво помръдваха пъстърви. До плочките на перваза имаше огромна ваза свежи цветя, чиито цветове влизаха в рязък контраст със стерилната белота на помещението.

Свиреше тиха музика: Джери Вейл с една от неговите безкрайни инструментални вариации.

— Харесва ли ти тази боза? — изръмжа Гадняра и пристъпи към матовочерната стереосистема, върху която примигваха разноцветни светлини като в кабината на презокеански самолет. — Аз лично не мога да я понасям, но тук този вид музика е нещо като традиция… Напомняла за мама и татко, или други подобни глупости… — Натисна един бутон и компактдискът изскочи от леговището си.

— А на теб Джери Вейл не ти напомня за баща ти, така ли?

Той се закова на място, после бавно се обърна и я погледна в очите. Вероятно се питаше какво знае мадама като Веспър за баща му. Тя напълни дробовете си с въздух и понижи ударите на сърцето си — трик, който използваше при разпит с детектора на лъжата. Обичаше да го прави, беше нещо като предизвикателство, достойно за необикновените й умствени качества. Притежаваше дипломи по клинична психология от Йейл и Колумбийския университет, беше защитила докторат по парапсихология и членуваше в Клуба на парапсихолозите, в който намираха място само най-изтъкнати учени:

— Моят старец никога не е слушал Джери Вейл — промърмори Гадняра, а очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — Падаше си по оперите… Пускаш му една добра ария и чакаш да се разциври…