Эрик Ластбадер - Дъщерята на президента

— Сър, става въпрос за Али Карсън.

Президентът се протегна към телефона.

— Добре ли си? Можеш ли да се движиш?

Джак Макклюр чу гласа, но не можеше да види нищо. Опита се да помръдне, но седеше здраво притиснат между предпазния колан и въздушната възглавница.

— Обадих се на 911 — съобщи познатият глас. — Скоро ще дойде линейка.

Джак усети миризмата на нагорещен метал и противната сладникава миризма на прясна кръв и съсиреци.

— Бенет?

— Да, аз съм. — Капитан Родни Бенет беше шефът му във Фолс Чърч, Вирджиния, от група 1 на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, специализирана в областта на палежите и експлозивите.

— Не виждам.

— Цялото ти лице е в кръв — тихо каза Бенет.

Джак повдигна дясната си ръка, която явно се движеше нормално, и избърса лицето си с маншета на късото си кожено яке. Още кръв се спусна по челото и му влезе в очите. С върха на пръстите той напипа разкъсване на границата между челото и косата и сложи ръка отгоре. След това погледна надясно. Част от мантинелата, разкъсана от удара при катастрофата, беше проникнала през предното стъкло и отрязала облегалката за глава на пътническата седалка. Същото можеше да се случи и с главата на Джак, ако се беше ударил трийсет сантиметра по-вдясно.

Влажен повей мина през кадилака и изсуши потта по скалпа на Джак, превръщайки я в солена коричка. Дъждът беше спрял. Високо горе се извиваха облаци и затъмняваха бялото небе.

— Джак, какво, по дяволите, стана?

Дезориентиран и чувайки приближаващите сирени, той се отнесе към едни други сирени и едни други светлини.

Друга автомобилна катастрофа.

Преди седем месеца той седеше в кабинета си с прилепнала телефонна слушалка до ухото и координираше акцията срещу контрабандист на цигари, стоящ в края на веригата — финалът на шестмесечна изнурителна операция, ръководена от Джак. Той предпочиташе да върши оперативна работа на предна линия, но беше напълно наясно с ограниченията си и знаеше, че Бенет го постави там, където е безценен. А това имаше огромно значение за него. Бенет беше един от малкото хора в живота му, който знаеше какво представлява Джак в действителност и го приемаше такъв, какъвто е.

Със сателитна карта на компютърния екран пред себе си Джак определи нови местоположения на водачите на екипи. Мобилният му телефон иззвъня, но той не му обърна внимание. Звъненето спря и почти веднага започна отново. Докато крещеше заповеди в слушалката, пренасочвайки един от оперативните екипи, той си позволи да хвърли едно око на мобилния си. Беше Ема.

Оперативните екипи се прегрупираха в опит да заемат по-добри позиции от врага. Той имаше дарбата да вижда общата картина, да изучава ситуацията в трите й измерения и колкото по-сложна беше тя, толкова по-добре. Тактическите му умения бяха несравними.

Мобилният телефон звънна за трети път. По дяволите, в какво се е забъркала дъщеря му този път? Без да сваля слушалката от ухото си, той й вдигна.

— Татко, имам сериозен проблем. Трябва да говоря с теб…

— Скъпа, в разгара съм на критична ситуация. Нямам време за това сега.

— Но, татко, имам нужда от помощта ти. Няма кой друг…

Остър глас изпука в другото му ухо.

— Тази позиция ни излага на показ!

— Изчакай — каза той на дъщеря си. След това започна да говори по стационарната линия: — Слезте и се прикривайте. — Той раздвижи картата на екрана. Множество букви се извиха като блестящи рибки, изчезващи в пещера. Ако имаше време, можеше да прочете думите, но… — Добре, вземи трима души и се придвижете шест метра вляво. Дърветата ще ви прикриват.

— Татко, татко…?

С разтуптяно сърце Джак каза:

— Тук съм, Ема, но нямам…

— Татко, напускам това място. — Под „това място“ тя имаше предвид колежа в Лангли, където учеше в предпоследния курс.

— Скъпа, ще се радвам да поговорим, но не точно сега.

И в този момент дойдоха истинските неприятности.

— Държим ги под контрол, Джак! — чу той в другото си ухо.

— Сега придвижи втория екип! — извика Джак. — Ще ги притиснете в кръстосан огън.

— Ще дойда при теб.

Джак чу внезапния пукот на автоматичен огън. Раздразнението му избухна.

— Ема, нямам време за младежките ти лудории.

— Това не е лудория, татко! Това не може да чака. Идвам…

— Господи, Ема, не ме ли чуваш? Не сега. — И той затвори телефона.

Мобилният звънна отново, но той вече се беше върнал към суматохата.

Акцията беше успешна. Покрай последвалите напрегнати събития той напълно забрави за обаждането на Ема. Но това не продължи дълго. След седемнайсет минути Джак получи ново обаждане. Възможно най-бързо и с включени бяло-сини светлини той подкара към мястото на катастрофата — „Сайгон Роуд“, близо до една изолирана отсечка на магистралата „Джорджтаун Пайк“ до Дрейнсвил Дистрикт Парк. Плътно залесеният и рядко населен район беше ограден с жълта лента. Екип от униформени служители се въртеше около двама щатски полицейски детективи, а четирима яки парамедици трамбоваха между мястото на самата катастрофа и двете линейки, върху чиито бели покриви присветваха червени светлини.