Эрик Ластбадер - Дъщерята на президента

С ръце дълбоко в джобовете на палтото, президентът се загледа в тавана. Пол много добре познаваше този поглед. Беше го виждал стотици пъти през последната година, докато хората от вътрешния съвет на президента един по един напускаха администрацията, докато врагът пое контрол над Конгреса, докато опозицията се надигаше срещу агресивната външна политика на президента. Няма значение. Президентът не отстъпи от позициите си. Имаше моменти, в които Пол забравяше преди колко време президентът се беше обвил в защитна черупка, отбягвайки хората, които имаха различно мнение, и отказвайки да слуша за каквато и да е промяна. И защо му е? Той беше убеден, че успехът на заветите му зависи от непоколебимата му вяра, че изпълнява Божията воля. „Аз съм като скала, удряна от морските вълни, често казваше той. И все пак твърд и устойчив.“ В последно време той беше започнал да нарича сам себе си „самотния рицар“.

— Да се замислим, че вече е почти Коледа. — Президентът издаде някакъв гърлен звук. — Времето, Денис. Времето предава всички ни, запомни това.

Президентът сграбчи облегалката на дивана, сякаш това беше шията на най-лошия му враг. — Прекарах осем години в сериозни опити да измъкна Америка от безнравствената яма, в която предишната администрация я беше потопила. Прекарах осем години, защитавайки Америка от най-гнусната заплаха, пред която е била изправена някога, и ако това означаваше да упражнявам властта на тази свята служба, ако това означаваше да обърна страната на 180 градуса, за да познава тя корените си, да познава себе си, да види себе си като праведна християнска нация, нека да е така. — Очите му бяха изпълнени с праведна болка. — Но какво получавам за усиления ми труд, Денис? Благодарността на нацията? Похвали в пресата? Не. Получавам протести, либералната преса ме критикува безпощадно, пускат неприлични видеоклипове за мен по „Ютюб“. Никой ли не разбира колко много неща направих, за да предпазя тази нация? Никой ли не разбира важността на завещанието ми като президент? — Той се почеса по носа. — Но те ще разберат, Денис. Запомни ми думите, аз ще бъда оценен наново от историята. — Очите му се спряха върху събеседника. — Аз направих всичко възможно да станем крепостта Америка, Денис, здрав редут срещу фундаменталистките ислямистки терористи. Но сега трябва да се преборим с предателите отвътре. Няма да го допусна, казвам ти! — Президентът кимна сериозно. — А сега нека да се помолим. — Той коленичи и министърът го последва, а бодигардовете се обърнаха с гръб. Двамата мъже сведоха глави и сключиха ръце пред раираните си рипсени вратовръзки. Слънцето хвърляше отблясъци върху побелялата коса на президента. Косата ми побеля, брадата ми е прошарена. Чувствам как тежестта на света ме смазва, помисли си Пол. Очакването за величие, страхът от допускане на грешка, от пропускане на жизненоважна разузнавателна информация, от това да не закъснееш с една стъпка от танца на смъртта. Боже господи, само ако той знаеше. Всички ние остаряхме с един век, откакто дойдохме на власт, всички освен него. Сега той изглежда по-млад, отколкото преди да поеме поста.

— Боже, смирено те молим да ни помогнеш в този час на нужда, за да можем да продължим твоето дело и да попречим на промяната на хода на събитията, които заплашват да унищожат всичко, което сме постигнали с толкова много труд през последните осем години.

Когато двамата мъже се изправиха на крака, последва мълчалива пауза. Преди да напуснат къщата за гости, президентът докосна ръкава на министъра и тихо, но отчетливо каза:

— Денис, когато на 20 януари следващата година се оттегля, искам да знам, че всичко е на място, за да запазим контрол върху Конгреса и медиите.

Пол тъкмо се готвеше да отговори, когато един хеликоптер прониза ясната утрин като нож и предизвика у него лошо предчувствие. В същия момент звънна и мобилният му телефон.

Сигурно беше нещо важно. Хората от кабинета му знаеха с кого е. Той прие разговора и се заслуша в гласа на един от главните си заместници. Стомахът му започва да бълва киселина на пулсиращи изблици. Най-накрая той подаде телефона на президента.

Явно раздразнен от прекъсването, президентът махна с ръка и отказа да го вземе.

— Милостиви боже, просто ми предай същественото, Денис, както винаги.

Ето защо не се състарява, помисли си Пол.

— Мисля, че е по-добре да го чуете с ушите си.

В гласа на президента се прокрадна недоволство.

— Защо?