Эрик Ластбадер - Дъщерята на президента

Джак слезе от колата и за момент не можеше да направи нищо, дори да мисли. Мозъкът му беше като скован. В същото време краката му като че ли отказваха да го държат. Колата сякаш беше прикрепена към един голям бряст. Следи от гуми по шосето зад колата криволичеха към дървото. Внезапно в съзнанието на Джак изплува споменът за обаждането на Ема. Той бе твърде погълнат от акцията, за да осъзнае колко разстроена беше тя. Затова ли беше изгубила контрол над колата? Дали се е забила в дървото, преди да успее да дойде на себе си?

Един от униформените служители се приближи към него и протегна ръка, за да го спре.

— Какво, по дяволите, се е случило? — извика Джак в лицето му, като че ли вината за катастрофата беше негова.

Униформеният изръмжа нещо, което Джак не чу. Механично Джак показа служебната си карта и униформеният отстъпи.

Когато видя задницата на колата, която изглеждаше странно непокътната в сравнение с останалата й част, го побиха тръпки. Тай разпозна регистрационните номера — синя „Тойота Камри“, 1999 година. Всички съмнения изчезнаха. Това беше колата на Ема.

— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, се е случило? — извика той отново.

През цялото време по пътя насам си повтаряше, че сигурно е грешка, че не колата на Ема се е отклонила от пътя с висока скорост, удряйки се челно в дърво, че мъртвото момиче зад волана не е неговата дъщеря.

Беше нелепото желание на човек, който прави отчаян опит да промени действителността. Видя я в момента, в който стигна до местопроизшествието. Ема беше изхвърчала от колата. Джак приклекна до нея на твърдата земя, почерняла от бензин и кръв. Кръвта на неговата дъщеря. Той се наведе и взе главата й в обятията си, както в деня на раждането й. Боже мой, вярно е, помисли си. Не беше кошмар, от който щеше да се събуди разтреперан, но облекчен. Беше истина. Това беше неговият съсипан живот. Защо му се беше обадила? Какво искаше? Къде отиваше така паникьосана? Сега той никога нямаше да разбере. Краткият й и горчив живот се спусна към него като локомотив и го удари с пълна сила — здраво розово бебе, което той люлееше и приспиваше; щапукащо хлапе, на което помагаше да преодолее препятствията в дневната; момиченце, което го изпълваше със страхопочитание, докато се катереше по пързалката и после се спускаше; красивите й тъмни и ясни очи, които бе вперила в него, докато му махаше на първия учебен ден. И сега този фатален удар, който унищожи и двама им.

Тя си беше отишла. За миг. За частица от секундата. Като облак или вятър. След като тя се отдели от него, какво направи той, за да прояви интерес към нея, да й покаже, че я обича? И най-лошото от всичко — къде беше той, когато тя се нуждаеше от него най-много? И къде е тя сега? Не че беше религиозен, не си падаше по илюзиите за рай и ангели, но наистина беше немислимо тя да е изчезнала в нищото. Обзе го ужас, че времето му с нея дори не беше започнало. Самозалъгване — само това означаваха мислите му, защото той нямаше вяра, нямаше за какво да се хване освен за наранената глава на собственото си дете, на неговото бебе, неговото малко момиченце.

Къде беше той, когато тя се появи на бял свят? Занимаваше се с открадната от Форт Макнеър пратка автомати „ХМ8“, за да не попадне тя в ръцете на колумбийски наркопласьори, които имаха голяма нужда от оръжията. Тоест беше не където трябва — точно както и днес.

Беше му извънредно трудно да я гледа, да поглъща с поглед всичките тези белези от изгаряния, разкъсвания, натъртвания, но в същото време не можеше да извърне очи, защото се боеше, че ще я забрави. Страхуваше се, че когато този момент отмине, тя ще се превърне само в сън.

Над пустото поле, където бяха разхвърляни четири огромни имения, се извисиха три свраки. Птиците, чиито крила бяха обсипани с цветовете на дъгата, направиха кръг и изчезнаха. Може би те знаеха къде е Ема сега.

— Не искам в болница — каза Джак.

— За щастие ти нямаш думата — отвърна Бенет.

Джак извърна глава, докато го качваха с носилката в линейката. Вътре едната от парамедиците приседна на пейка и измери пулса му. Беше дребна и мургава латиноамериканка. Очите й бяха с цвят на чисто кафе. Тя му се усмихна и му показа белите си равни зъби. Бенет седна до нея.

Съзнанието на Джак се отнесе, като че ли силният удар от катастрофата го беше изтръгнал от настоящето. Видя се как стои в Нешънъл Мемориъл Парк над прясно изкопаната дупка в земята, в която веднага щом отец Лариган приключеше с безкрайното си монотонно припяване, щеше да бъде спуснат махагоновият ковчег на Ема. Шарън стоеше до него, но леко встрани. Вероятно ги делеше цял един континент. За нея той не съществуваше или по-скоро съществуваше в свят, пълен с ужас и смърт, който тя повече не можеше да обитава. Крещяха си един на друг, във въздуха прехвърчаха чинии, една лампа предизвика пламък, който Джак бързо изгаси. Няма значение. Препирнята продължи, сякаш не бяха прозвучали предупредителни звънчета, докато накрая стигнаха до удари, които те желаеха или поне изпитваха нужда от тях. След това всичко утихна с изключение на тихото ридание на Шарън.