Эрик Ластбадер - Френска целувка

Бяха навлезли дълбоко в района на Сентръл парк, когато Крис попита:

— Къде ме карате, по дяволите?

— Деветдесет и трета улица, на запад от Кълъмбъс авеню — каза шофьорът. — Ако мислиш, че има по-пряк път дотам, грешиш.

Господи, там живее Аликс.

— Слушайте, не може да съм…

Шофьорът удари спирачки и се извърна към него.

— Ако искаш да отидеш някъде другаде, приятел, кажи си и толкова.

Отзад започнаха да свирят клаксони, колата препречваше движението.

— Не — отвърна с безжизнен глас Крис, — карайте, всичко е наред.

Но не беше така. Далеч не всичко бе наред и докато натискаше звънеца до пластмасовата табелка с името на Аликс, той продължаваше да се чуди какво изобщо търси там. В почернялото от мръсотия табло на домофона се чу пращене, той извика нещо в него и след малко входната врата забръмча.

В асансьора миришеше на пици и дим от пура. Той слезе на четвъртия етаж и се озова в тесен, слабо осветен коридор. Стените бяха боядисани наскоро, като от това издутините в мазилката само личаха още повече.

В дъното се отвори врата и Аликс Лейн се показа на фона на осветения апартамент. Носеше отрязани джинси, избелели почти напълно, блузка с къси ръкави, на която пишеше „Предпочитам да си карам колелото“ и нищо повече. В ръката си държеше парче пица.

Крис застана пред нея.

— Надявам се, че не пушиш пура.

— Какво? — тя го изгледа така, както хората в цирка гледат тринайсетия заек, излязъл от цилиндъра на фокусника. Всичко бе прекалено невероятно, за да е истина.

— Искам да кажа, сама ли си — поясни Крис.

Сийв Гуарда гледаше отрязаната глава на своя брат в краката си и се питаше какво, за бога, се е случило. Даяна Минг и той бяха коленичили край живия плет зад църквата „Света Троица“ в Ню Канаан, заедно с тях беше и Харви Блокър, детективът от градската полиция, натоварен с разследването на случая.

Той бе масивен мъж със зачервени очи и късо подстригана коса с неопределен жълтеникавосив цвят. В единия ъгъл на устата си имаше херпес, който непрестанно изследваше с език.

— За пръв път виждам подобно нещо — говореше той в момента. — Главата е тук в градината, а останалата част от трупа — вътре в църквата — той изпъшка, премествайки тежестта си от единия крак на другия. — Както сигурно сте забелязали, имало е кратка борба.

— Не са ли видели някой да влиза в ризницата? — попита Сийв. Заседналата в гърлото му буца го задушаваше.

Блокър поклати глава.

— Разпитахме много хора. Отец Донели е видял брат ви да отива там, но това е било съвсем обичайно — той е имал навика да се уединява за известно време след месата и поради това отец Донели не заподозрял нищо нередно.

Сийв не откъсваше поглед от странните вълнообразни очертания по срязаната плът на врата на брат му и се опитваше да разгадае техния смисъл.

— Но след като минал един час — продължи Блокър, — а отец Гуарда бил все още вътре, отец Донели отишъл да провери какво става. Тогава намерил тялото и се обадил на нас.

Те заобиколиха църквата, минаха през един от страничните входове и влязоха в ризницата.

Доминик лежеше на дясната си страна. Зловещата, свръхестествена гледка на тяло без глава плашеше. „Това не е моят брат, каза си Сийв. Не е възможно това да е Дом.“

— Разбирате ли нещо, Блокър?

Детективът потри нос с дебелия си показалец.

— Абсолютно нищо, да ме вземат мътните. Кой ще вземе да убива свещеник? Не виждам никакъв смисъл.

— Може би е някой психопат? — каза Даяна Минг.

Блокър вдигна рамене.

— Нищо чудно. Вече ги има какви ли не. — Той с пъшкане разтърка изтръпналите си бедра; изглежда клякането при огледа на главата не му бе допаднало особено. — Е, поне до момента сторихме всичко по силите ни. Но ако трябва да бъда откровен с вас, лейтенант, по всичко изглежда, че разследването скоро ще се окаже в задънена улица.

Междувременно Сийв се бе привел над тялото и го изучаваше сантиметър по сантиметър със зоркостта на колекционер, разглеждащ рядък екземпляр. Каквото и да се случеше в живота му от тук нататък, той искаше да запомни този момент завинаги.

Блокър махна с ръка на хората от съдебната експертиза:

— Готово, ваш ред е сега.

— Момент — каза Сийв, — мога ли да остана за малко насаме с брат си?

Блокър подръпна крайчеца на ухото си.

— Разбира се, защо не. Хайде, момчета — обърна се той към останалите. — Да излезем навън.

Когато остана сам, Сийв извади от обичайното място в страничния си джоб един малък несесер. Когато разтвори ципа, вътре лъсна набор от миниатюрни метални инструменти, които бе събирал през годините — оръдията на неговия занаят.