Эрик Ластбадер - Френска целувка

Крис изпита силно желание да забие юмрука си във физиономията на Страйкър. Обля го студена пот — никога преди не се бе сблъсквал с такава безстрастна похот, не бе подозирал, че една целуваща се двойка може да представлява толкова отблъскваща гледка. Изправен пред тази действителност, той тихо се отдръпна и си отиде.

Крис отвори очи. „Изглежда силата ми е в мълчанието, каза си той. И тогава, когато Аликс беше побесняла на стълбите пред съда, пак си мълчах.“

Той изгаси лампата на бюрото, взе си сакото и излезе от офиса. По това време на денонощието вратата се заключваше автоматично; щракването на бравата отекна глухо в празния коридор.

Известно време стоя на тротоара и гледа как такситата забързано профучават по мокрите, хлъзгави улици. Прибрали се от работа, хората сега поемаха към ресторантите и театрите. Очевидно щеше да се наложи да върви пеша.

Крис не знаеше какво да прави, накъде да тръгне. Възможностите бяха много, но за съзнанието му, претоварено от обърканите образи и преживявания на миналото, простият избор се превръщаше в непосилна задача.

Той стоя така край стената от гранит и мрамор, гледайки как светлините се плъзгат край него и изчезват в дъжда, докато накрая споменът, който досега бе потискал, изби като мощна струя и изпълни нощта. Намираше се край ритуалната зала на военновъздушната база в Дувър и гледаше как войниците разтоварват от самолета алуминиевите ковчези, прясно опакована пратка от красивия град Дананг в Централен Виетнам. Той чакаше, за да положи последни грижи за един свой приятел, който поради липса на други близки бе вписал името му в застраховката си за живот.

Двайсетгодишният Крис Хей трепереше под топлите лъчи на лятното слънце, обзет от смразяващата мисъл, че брат му Тери, морският пехотинец, героят, може би лежи в един от тези лъскави ковчези и те така и няма да си кажат сбогом.

Дъждът, който валеше все така силно и равномерно, започваше да го потиска нетърпимо.

Той тръсна глава, вдигна яката си и пое към къщи, приведен под напора на гъстите капки.

Когато се прибра, смъкна прогизналите си дрехи и нахлузи къси гащета и фланелка без ръкави. В спалнята имаше голямо огледало, което го отразяваше в цял ръст.

Мускулестото му тяло без съмнение би впечатлило страничния наблюдател. Висок на ръст, широкоплещест и с тесни бедра, той притежаваше фигура на атлет. Това не бяха обемистите мишци на културист, нито пък жилестите, изпити форми на бегач на дълги разстояния — тази суха, издължена мускулатура можеше да бъде резултат единствено на плуване или колоездене.

Но Крис виждаше единствено младежа отпреди години, неуморната машина за упражнения, имаща всички шансове да спечели „Тур дьо Франс“ — тази изтощителна комбинация от скорост и издръжливост, в която състезателите трябваше да поддържат скорости от над двайсет и пет мили в час по стръмните алпийски склонове. Годината беше 1969-а, същата, в която куршумите свиреха край ушите на Тери в Югоизточна Азия.

Тази година обиколката бе посветена на „La France profonde“ — градовете и селата от вътрешността на страната, тоест онази Франция, която Крис дотогава обичаше с цялото си сърце. „La France profonde“, която го издигна до главозамайващите висини на успеха, а после му показа юмрука си, така че той се завърна у дома друг човек. Цъфтящата му младост, изпълнена с безгранична сила и жизненост, с „risico“, както италианците, с които се запозна там, наричаха постоянното рискуване, и най-вече — с вяра, че животът е едно безкрайно настояще, в което не може да се случи нищо лошо, всичко това си бе отишло безвъзвратно.

Колко бе остарял от тогава? Крис не знаеше. Ако въпросът бе единствено в годините, то — малко. Очите му бяха все тъй сини, косата — черна и къдрава, по лицето и тялото му нямаше грам тлъстина, а бръчките почти липсваха. „В теб има келтска кръв, сине“, обичаше да казва баща му. Действително, на младини той често се виждаше в мислите си като келтски воин, облечен в доспехи, вдигнал меч срещу пиктските орди, прииждащи към каменните монументи на Стоунхендж 16 16 Култов комплекс в Англия от 2000 г. пр.н.е., състоящ се от огромни каменни стълбове и плочи — Б.пр. .

Боже, колко отдавна бе всичко това. Но, от друга страна, той все още чуваше тихия глас на Сутан в слушалката.

Той отиде до старинното френско писалище в спалнята и извади от едно чекмедже дебела пачка машинописни листа. Ластикът, с който бяха захванати, се скъса от допира му, хартията беше стара и пожълтяла. В горния десен ъгъл бе написано с неговия почерк „Могьо, 1969.“