Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Беше очевидно, глупчо. — Последва пауза, изпълнена с пращенето на трансокеанския кабел. Когато Аликс заговори отново, гласът й бе станал по-мек. — Каквото и да бе онова, което търсеше, надявам се, че си го открил.

Крис не беше сигурен дали е така.

— Вече почти свърши — каза той, без сам да разбира какво точно има предвид.

— Реши ли… — каза импулсивно Аликс и също така внезапно замлъкна. — Кристофър — започна наново тя, — знам, че нямам право да те питам това, но кога ще се върнеш у дома? Струва ми се, че не съм те виждала от години. Страшно ми липсваш.

— Скоро — беше единственият отговор, който успя да изтръгне от себе си. Чувстваше притеглянето на реката от тъмно сребро; чудеше се какво му обещава тя. — Скоро ще се прибера.

Платото Шан

Мън посрещна Крис на летище Мингаладон, на дванайсет мили северозападно от Рангун. Беше го чакал там ден и половина, през които, по една или друга причина, полетът на авиокомпания „БАК“ от Бангкок бе отлаган. Това съвсем не беше необичайно за Бирма. Туристическата виза на Крис важеше за седем дни, но му бяха казали да не се притеснява от това.

Без да промълви нито дума, Мън метна куфара на Крис на задната седалка на един покрит с кал и прах джип. Двигателят нададе страхотен рев, сякаш никога не бе смазван или в разпределителя се бе пъхнало някакво животно.

Три дни по-късно те бяха оставили всичко, освен коравите брезентови раници, които Мън измъкна от джипа, и наполовина бяха изкачили платото. Напредваха бавно, с чести почивки, налагани от раната на Мън и болките на Крис. Поради изключителната горещина и влага, Крис всеки ден подменяше дезинфекциращата превръзка на лакътя си.

По някое време през първия ден той рече:

— Трангх, Магьосника, мосю Воже — всички са мъртви.

Вече бе казал на Мън, че Воже и Мило всъщност са едно и също лице.

— А Дансър?

Крис все още не можеше да свикне с този прякор на Сийв.

— Едно денонощие вися на границата между живота и смъртта. Дишаше и имаше пулс, но това бе всичко. Все още не знаем какво му бе сторил Трангх, но това едва ли има някакво значение. Вече се оправя. Разговаряхме надълго, преди да тръгна за насам.

— А моята братовчедка?

— Сутан е при него, в болницата. — Той погледна датата на часовника си. Всъщност, Сийв трябваше вече да е изписан. — Тя не е сама там. Сприятели се с Морфея, любовницата на Воже.

— Дали не й е трудно да стои в Париж, вместо да е тук, с теб?

Крис мисли дълго време, преди да отговори.

— Никак не съм убеден, че искаше да дойде.

— Значи ли това, че е доволна да се грижи за Дансър?

— Напротив — отвърна Крис. — Далеч не е доволна. Беше против моето заминаване.

— Не разбираше ли необходимостта от това?

— От идването ми тук? Не знам. Сега се питам дали изобщо е виждала някакъв смисъл във всичко това. Тя е като парализирана от своята неспособност да се примири със самата себе си.

— Аз я превърнах в това, което е, Кристофър — каза Мън. — Тази болка ме терзае всеки ден от живота ми. Надявах се, че твоето завръщане ще сложи край на страданията й.

Докато си проправяше път през невероятно гъстата триетажна джунгла на Шан, Крис се питаше дали някога отново ще има свой дом. Къде ли бе той? В Ница, със Сутан? Или в Ню Йорк, при Аликс?

Шан.

Той се издигаше пред очите му, досягайки небесата.

По време на втората им нощувка на открито ги връхлетя буря с ужасяваща сила. Огромните флуоресциращи остриета на мълниите увенчаваха планинските върхове, докато гръмотевици, от които въздухът трепереше, биеха по опънатия барабан на небето. Птиците, прибрали криле, се свиваха уплашено под съмнителния заслон на джунглата, чиито дървета се прегъваха едва ли не наполовина.

На сутринта небето беше ясно и чисто, измито от нощния дъжд.

— Не се ли опасяваше, че Магьосника и Трангх ще те последват? — попита Крис.

— Не съм се съобразявал с тях — отвърна Мън, с което имаше предвид, че е знаел, че вече са мъртви или близо до смъртта. През петте дни, които бяха прекарали заедно, Крис го бе опознал достатъчно добре, за да приеме, ако не да разбере, неговото упование в паранормалното.

Докато вдигаха лагера в хладината на ранното утро, Крис се замисли за Тери. Дали не следваха същата пътека, по която той бе вървял само преди няколко месеца, или дори седмици? Представи си загорялото, мъжествено лице на брат си да минава по тези места, уверено и силно. На Тери може би му бе допадала тази пропита с пот дивотия, но положително не и на Крис. Той се чувстваше уплашен от враждебността на непознатия терен, смутен от явното беззаконие във вътрешността на Бирма.