Эрик Ластбадер - Френска целувка

Преди да тръгнат, той обиколи къщата и, според указанията на Трангх, я очисти от нейните добре скрити тайни.

По-късно, в хотела, след като се бяха изкъпали и привели що-годе в ред с материалите за първа помощ, купени от близката аптека, Крис й каза какво трябва да направи. Изпитваше странното чувство, че е знаел това през целия си живот.

— Защо трябва да ходиш в Шан? — попита тя.

— Защото там е мястото на „Гората от мечове“.

Сутан поклати глава.

— Не те разбирам. Унищожи я. Зарови я някъде, където никой няма да я намери. Хвърли я в Сена. Не можеш ли просто да зарежеш всичко това? Нима толкова си заприличал на брат си, че и ти като него си обсебен от този талисман?

— Някога, когато те срещнах за пръв път, мислех, че съм обсебен от това да открия войната — каза той. — Бях си втълпил чувство на вина заради това, че съм избягал от нея, а Тери — не. След години осъзнах, че в действителност съм избягал от самия Тери и от това чувството ми за вина се усили още повече.

Едва сега най-сетне си давам сметка, че Тери просто е следвал своя път, а аз — моя. Аз дойдох тук, срещнах те, влюбих се в теб, почти спечелих Тур дьо Франс. Дълги години бях убеден, че тези събития са оформили целия ми живот. Сега разбирам колко много съм грешил.

Аз не съм обсебен от „Гората от мечове“. Всъщност, за пръв път през живота ми, сега съзнанието ми е напълно ясно. Но аз трябва да намеря Мън и да говоря с него. Той държи последната част от загадката, наречена Тери. Разбираш ли, аз дойдох тук не за да погреба своя брат, а за да го открия, и, откривайки него, да открия себе си. Живях толкова дълго в една илюзия, че бях изгубил способността да изпитвам щастие. Оттогава открих много за Тери и винаги ще бъда благодарен за това. Но знам също така, че то не е достатъчно. Не всичко е приключило и аз не мога да се прибера у дома, преди това да стане.

Той видя как Сутан се напрегна.

— У дома — каза тихо тя. — Знаеш ли къде е това за теб, Крис? Тук във Франция, или в Ню Йорк?

Тя имаше предвид в Ню Йорк, при Аликс. Образът на Аликс проблесна ярко в съзнанието му.

— Това покана ли е, Сутан? — попита той. — Защото ако е така, искам да съм сигурен, че разбираш добре какво означава.

Тя отвърна глава, неспособна или нежелаеща да отговори. След малко каза:

— Само недей да искаш да идвам с теб. Вече дойдох докъдето можах. Аз свърших, Крис, изчерпах се.

— Знам — отвърна той.

— Тогава недей да тръгваш. Остани тук, при мен. Аз се нуждая от теб.

— Само ще преча на останалите неща, от които се нуждаеш.

Тя го изгледа с невярващи очи.

— За бога, след всичко, което се случи, ще бъде жестоко сега да ме изоставиш.

— Веднъж ти казах — рече той, — че баща ми беше уелсец, от род на бойци. Той обичаше да казва една стара уелска поговорка: „Нека всичката кръв бъде отпред“. Ако сега не отида в Шан, Сутан, кръв ще има и по гърба ми.

— Бях права за теб — прошепна тя, вперила в него широко отворените си очи. — Ти си напълно луд.

Той обгърна с ръка крехките й рамене и се зачуди на надигащата се в гърдите му тъга.

Час по-късно, след като двамата се бяха върнали от болницата, където се възстановяваше Сийв, Крис говореше по телефона с Аликс. Вече беше прочел телекса, изпратен му от Макс Стайнър. Тъй като не разчиташе на способностите на хотелската телефонистка да записва дълги съобщения, Стайнър бе обрисувал със свои думи естеството на операцията, резултата от нея и благоприятната прогноза на лекарите.

— Кристофър? — каза Аликс. — Ти ли си наистина?

— Да, наистина съм аз — отвърна той и неизразимо чувство сви гърлото му. — Съжалявам, че не съм при теб.

— Макс се грижи добре за мен. Разкара бившия ми съпруг, който беше започнал да се навърта наоколо. Издейства от съда решение, с което му забраняват да се вижда с Дани.

— Ти как си?

— Съвсем добре — отвърна тя и за негово облекчение гласът й отговаряше на думите.

— Държа се като истински герой.

— Аз? Съвсем бях сдала багажа. Появата на Дик направо ме срази. Добре че беше Макс.

— Той е добър приятел.

— Да. Така е. — Между тях разцъфна онова мълчание, което настъпва между близки хора след дълга раздяла. Дали и двамата не мислеха за разстоянието, което ги делеше, изпълнени с опасения и предчувствия за неговите последици върху отношенията им?

— А с теб какво става? — каза най-сетне Аликс. — Трудно ли е там? Знам, че обичаше брат си.

— Как си разбрала това? — попита удивено той.

Тя леко се засмя и този звук така сгря сърцето му, че трябваше да стисне очи.