Эрик Ластбадер - Френска целувка

Напредваха на зигзаг, като отново и отново чуваха зад себе си трясъка на прекършени клони. След това звукът започна да идва от всички посоки и Мън разбра, че са обградени от стесняващ се обръч, подобно на дивеч.

Нищо чудно, че точно зад гърбовете им се вдигаше толкова шум, помисли си той. Тези войници изпълняваха ролята на викачи и тяхната задача бе да гонят дивеча напред, към истинските ловци.

Тази мисъл го накара да се закове на място. „Нито една стъпка, предприета напразно“, беше писал Сун Цу. И той поведе Ма Варада обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Какво правиш? — прошепна тя. Лицето й беше сбръчкано и изпито. Явно беше ужасена.

— Кротко — каза Мън. — Ако не искаш да умреш, следвай ме тихо и прави каквото ти казвам, без да задаваш въпроси.

Шумът на викачите му показваше посоката. Той провери автомата си — имаше достатъчно патрони.

— Толкова са близо!

Без да обръща внимание на разтреперания глас в ухото си, той се прикриваше от дърво на дърво, докато накрая видя първия от войниците. Тогава притисна Ма Варада към земята зад един дебел повален дънер и се нагласи в удобно положение за стрелба, опрял лакти в грапавата кора.

Когато видя ясно викача в прицела, натисна спусъка и го повали. После незабавно скочи и побягна към друго укритие под звуците на автоматичния огън на ловците надолу по склона. Знаеше, че те не могат да го видят, но отговарят на изстрелите му.

Появиха се още двама викачи, той стреля отново и със задоволство ги видя как се превъртат и падат в храстите. После продължи нататък, ослушвайки се за останалите. Не знаеше точния брой на войниците, натоварени с тази задача, но не можеше да си представи, че някой командир ще отдели повече от четири-пет души за подобна цел.

Досега станаха трима, помисли си той. В този момент забеляза четвъртия и го ликвидира с кратък откос от движение.

Приклекнал до една оголена скала, той смени пълнителя на автомата. Пестеше патроните си нарочно, за да не издава на ловците своето местоположение.

Ослуша се за още викачи, но не долови никакви признаци за тяхното присъствие. Тогава даде знак на Ма Варада да дойде при него. Би предпочел да изчака по-дълго, но знаеше, че не могат да си позволят подобен лукс. Твърде скоро ловците щяха да съобразят какво се е случило и да се впуснат по петите им.

Той я хвана за ръката и предпазливо се измъкна от прикритието на скалата. В този момент един рязък глас го накара да замръзне на мястото си.

— Не мърдайте!

Мън започна да извърта своя „Калашников“ по посока на гласа.

— Спри или ще ти раздробя коленете.

Петият викач беше съвсем близо до тях. Той се усмихваше широко и Мън виждаше, че единствената причина, поради която все още не ги е застрелял, е удоволствието, което му доставяше ситуацията.

— Мислеше се за много умен, нали? — каза войникът. — Ти си глупак.

Мън видя как пръстът му се напряга върху спусъка. Дулото на насочения към него АК-47 му се струваше огромно като гърло на минохвъргачка. Той пресметна шансовете си да успее да се извърти и стреля навреме. От толкова близко разстояние автоматът беше тромаво оръжие и Мън знаеше, че ще е мъртъв още преди да го е вдигнал. Не можеше да направи нищо. Той си представи изригващите от цевта куршуми, разкъсващата болка, прекъсването на живота и се приготви.

— Защо трябва да ви убивам сега? — каза войникът и хвърли късо парче връв в краката на Ма Варада. — Завържи го, кучко. Искам да гледам лицето му, докато си играя с теб. От месеци не съм виждал хубаво тяло като твоето. Ще ми се да се позабавлявам малко, преди да ви убия.

Злорадствайки, викачът насочи вниманието си към Мън. Изведнъж очите му се разтвориха широко и той изрече нещо нечленоразделно. Мън, който бе усетил край себе си някакво неуловимо движение, видя стърчащия от гърлото му нож и осъзна, че го е хвърлила Ма Варада.

Войникът залитна, като търсеше с пръст спусъка на автомата си. Оръжието на Мън описа дъга и той изпрати в гърдите му бърз, рязък откос, който го отхвърли навътре в храстите.

Ма Варада изтича до коленичилия, прегънат като марионетка викач и като опря крак в гърдите му, измъкна ножа си.

— Не забравяй автомата му — каза Мън. — От къде взе ножа? — попита той, когато тръгнаха наново.

— Откраднах го от Могок — отвърна тя. — Както виждаш, на нас ни беше по-необходим, отколкото на него.

— Карма — рече Мън с немалко възхищение.

— Карма — съгласи се тя, приемайки косвения му комплимент.