Эрик Ластбадер - Френска целувка

Но не бяха изминали и петдесет метра, когато той забеляза първите преследвачи. В този момент те също го видяха и се втурнаха към него. Мън сграбчи Ма Варада за ръката, приведе се ниско и рязко сви наляво. Зад тях започна стрелба и той разбра, че войниците ги настигат. Въпреки това не можеше да става и дума да се обърне, за да ги пресрещне. Те знаеха къде се намира, ясно им бе, че е въоръжен и опасен. Той не си правеше илюзии. Успехът му срещу викачите се дължеше единствено на изненадата.

Тъкмо се канеше да попита Ма Варада за местността, когато почувства някакво раздиране в хълбока си, сякаш се бе закачил за някой клон. После, сякаш отникъде, бликна кръв. Ма Варада изпищя, той се обърна към нея и видя кръвта, покрила лицето и шията й. Бяха я улучили!

Бавно, понеже тя продължаваше да го гледа с ужасено изражение, Мън осъзна, че улученият е той. Погледна надолу и видя, че ризата му е пропита с кръв. Внезапно му се зави свят и краката му се подгънаха.

Ма Варада отскубна ръката си от неговата и зареди автомата. После се обърна с лице към преследвачите и се запромъква сред дърветата, стреляйки на къси, точни редове. Мън видя как един от войниците полита назад, покосен от куршумите, после още един. След това зрението му се замъгли и той се отпусна на колене. Главата му се поклащаше напред-назад като на ранено животно. Когато чу, че някой го вика по име, той слепешката насочи автомата си.

Ма Варада блъсна дулото встрани и го плесна по бузата. Зрението му бавно се избистри.

— Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да вървиш?

— Войниците — прошепна той.

— Хайде, ставай. Превързах ти раните. — Тя изпъшка, хващайки го под мишницата. — Още малко. Вече сме почти извън територията им. Почти сме излезли от платото. Почти сме в безопасност.

Мън изскърца със зъби от усилие. Първоначалният шок от раните започваше да отминава и болката беше ужасна. С нейна помощ той се изправи и заедно се запрепъваха надолу по склона.

Мън затвори очи. „Почти в безопасност“, бе казала тя. Може би от адмирал Джъмбо или генерал Киу, който и от тях да бе лъжецът. Но не и от Ма Варада. Той почти не я познаваше и със сигурност не й вярваше. И все пак, сега животът и благополучието му изцяло зависеха от нея.

Страданието му го правеше безпомощен. За да има някакъв шанс да оцелее, той бе длъжен да прави онова, което тя му наредеше. Знаеше, че може да умре. Имаше вероятност раните му да се инфектират, а в този първобитен край това означаваше сигурна смърт.

Знаеше, че не иска да умира, че ако краят настъпи, преди да се е добрал до Магьосника, ще си отиде с отворени очи. Мислеше не толкова за себе си, колкото за Тери. Тери бе причината да се завърне тук, да направи всичко онова, което бе направил в Шан. Ако не му се удадеше възможност да отмъсти за смъртта на Тери, животът му щеше да изгуби своя смисъл.

С тези мисли в главата, той се вкопчи още по-здраво в Ма Варада. Имаше нужда от нейната закрила. Кармата я бе преобразила от играчка на чужди интереси в богиня. Присъствието й го караше да се чувства смъртен и уязвим. Властта над живота и смъртта му сега бе в нейни ръце и за пръв път, откакто бе напуснал Ванс, Мън се хвана, че се моли.

Защото той знаеше на какво е способна една богиня. Нейната сила беше парадоксална — тя поддържаше, закриляше и унищожаваше.

Морфея бе застанала пред високо огледало, така че Мило можеше да вижда цялото й разсъблечено тяло наведнъж.

Излегнат на леглото зад нея, той каза:

— Сега започни да обличаш дрехите си бавно, една по една.

Тя се подчини, като ухажваше тялото си с нежни движения на ръцете, както знаеше, че той иска от нея. Не след дълго, стигайки до определена точка, тя го чу да става от леглото. В следващия миг беше вече до нея. Тя го усети горещ и твърд между бедрата си и затвори очи. Вдигна ръце над главата си и, потрепервайки, притисна влажните си длани в хладната повърхност на огледалото.

Машината, която двамата образуваха, затопли стаята като пещ.

— Кажи ми — рече по-късно Мило, — какво изпитваш, когато мечтаеш за времето?

Очите й бяха затворени. В това състояние тя му изглеждаше тайнствена като самото време.

— Ти си французин — отвърна Морфея. — Дори и да ти кажа, как би могъл да ме разбереш?

Лежаха свити върху леглото и той я обърна към себе си, за да вижда по-добре лицето й. Светлината от града се процеждаше през пролуките на кадифените завеси и падаше върху лицето й. От това тя заприличваше на „апсара“, една от небесните танцьорки, гравирани върху фасадите на древните храмове в Ангкор.