Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Защо?

— Беше все едно, че никога не бях убивал Тери Хей или той бе възкръснал от мъртвите. Видях го пред себе си така ясно, както виждам вас сега.

— Глупости.

— Разбира се — отвърна глухо Мабюс. Защото „Гората от мечове“ в ръцете му твърдеше друго. И той най-сетне разбра естеството на нейната сила. Тя му позволяваше да вижда над дребните човешки грижи. Той бе смаян от космическата гледка, дори когато му се мярна мигът на неговата собствена смърт. Осъзнаваше мощта, която притежаваше в момента, но едновременно с това си даваше сметка, че тя не е за него. Желанието му за забрава бе прекалено силно.

Тя не беше и за Тери Хей — у него бе прекалено силен стремежът към власт.

„Гората от мечове“ бе за някой, който, според вярванията на тхераваданските будисти, бе пречистен от всякакво желание и подобно на Сидхартха бе готов да поеме по един по-висок път.

Тери Хей, когото Мабюс не бе разбрал и поради това бе намразил. Бяха му казали, че Тери Хей е този, който е разкрил истинската му принадлежност и го е продал на южновиетнамците. Военнопленническият лагер, униженията, които всеки ден го караха да копнее за смъртта.

Сега чрез силата на трите оръжия от дълбините на собствената му памет бе изплувала истината. В дъното на всичко се намираше не Тери Хей, а Магьосника.

И Луонг му беше казала това, макар и не с думи. В противната яснота, с която си припомни онова, което дълги години се бе опитвал да потисне в паметта си — моментът на нейната смърт, моментът, в който тя го бе приковала в преддверието на ада, той видя в най-малки подробности ножа, който беше използвала. Със своята гравирана дръжка той беше единствен по рода си. Оръжието на Магьосника. Мабюс си спомни, че по време на мисията в Ангкор Магьосника не носеше ножа си. Беше си послужил с неговия, за да кастрира северновиетнамския полковник.

Сега Мабюс разбра всичко. Единствено Магьосника знаеше кой е той и само той би могъл да го каже на Луонг.

Прозрението се стовари върху него като гръм. Той залитна и се опря с длан на ръба на бюрото на Мило. Дори и сега изпитваше нежелание да пусне дръжката на „Гората от мечове“. Празнотата в стомаха му, там, където бе смятал, че вече нищо не може да го засегне, се увеличаваше. Той си помисли за Кама Мара, своя разпитвач по време на пленничеството. „Денят е нощ, му бе казал Кама Мара, и нощта е ден. Когато приемеш, че черното е бяло, ще си наближил своето избавление.“ И ето че сега действително денят се бе превърнал в нощ — бяло, черно.

Дали силата на „Гората от мечове“, или неговото собствено съзнание му бе показало истината? Горчивата истина, която бе стояла заключена вътре в него през всичките тези години, сякаш беше заключил част от самия себе си.

Мило се взираше сурово в него.

— Пълни глупости — каза той. — Особено след като Крис Хей скоро ще е мъртъв. Искам от теб да го убиеш.

Мабюс дълго време не отвърна нищо. Очите му бяха приковани в центъра на „Гората от мечове“. Най-сетне каза с безразличен глас:

— А мадмоазел Сирик?

— Искам я тук.

— Жива или мъртва?

Този прост въпрос накара Мило да изпадне в ярост. Той скочи към Мабюс и притисна нефритените остриета в гърлото му.

— Жива, малоумно животно такова! Всичко ли трябва да свеждаш до живот и смърт? Доведи ми я тук, но го направи така, че да изглежда като смърт. Като нейната смърт. Сега разбра ли? Разбираш ли прост френски език?

Мабюс, приведен назад върху писалището, се взираше безстрастно в лицето над себе си, което познаваше така добре и все пак нямаше да опознае никога. Между него и този човек не съществуваше повече разбирателство, отколкото ако бяха родени на различни планети.

И тогава, през призмата на „Гората от мечове“ Мабюс видя, че през кратките, изпълнени с напрежение мигове, когато той и Кристофър Хей стояха лице в лице в изоставената конюшня в Турет, бе научил за него повече, отколкото знаеше за французина след всичките години, през които му бе служил с двуличие и вярност.

Най-сетне разбра какво беше онова, което го привличаше към Кристофър Хей. Между Мабюс и Тери Хей съществуваше недовършена сделка. И макар Тери да бе мъртъв, искрица от неговия дух продължаваше да живее в по-малкия му брат. Именно това омагьосваше Мабюс.

То не беше просто път към забрава, а обещание за покой на един измъчен дух, прекарал твърде дълго в кошмара на чистилището. Смъртта на нихилизма. Скъпоценният дар на новопридобитата вяра.

Стигнаха в Париж по здрач. През целия път Сутан не свали крак от газта, и „Алфа Спайдър“-ът поглъщаше милите на север по шосе А-7, през Лион и местността на замъците.