Эрик Ластбадер - Френска целувка

Мабюс пристигна по здрач. Започна да броди сред овъглените развалини като кораб, оставен на произвола на вълните. Мъчеше се да си спомни, но, изравнявайки селото със земята, ракетите сякаш бяха унищожили и собственото му минало. Като запращаше мислите си назад към времето, когато бе живял тук, той се сблъскваше само с безформена празнота, в която не можеше да вгради никаква представа или образ.

— Трангх?

Отнякъде се бе появил старец. Той умело се придвижваше през пепелището, сякаш вече бе приел това като свой нов начин на живот.

— Ти ли си, Трангх? — взря се той в лицето на Мабюс. — Това съм аз, Ван Нгок. Помниш ли ме от едно време? Останахме само дъщеря ми и аз. Всички останали са мъртви или умират.

Ужасен, Мабюс кимна с глава.

— Помня те. — Най-страшният му кошмар се бе превърнал в действителност. Повече от всичко на света искаше да се обърне и да побегне колкото се може по-далеч от това море от смърт. Но ръката на стареца го държеше здраво.

— Добре направи, че се върна — каза Ван Нгок. — Хубаво е да има един роден син там, където вече никой няма да види светлината на утрото.

Той го отведе до един набързо издигнат заслон, пред който гореше малък огън. Поддържаше го млада жена, която Мабюс не познаваше.

— Дъщеря ми Луонг — каза Ван Нгок. Младата жена се поклони, като извърна очи настрани. Беше твърде красива. Имаше силно, открито лице, а дълбокият й взор криеше неизвестността на разума. — Сигурно си гладен, Трангх. Нека те нахраним. Ще ми разкажеш за своите премеждия, а след това ще спим.

По време на цялата оскъдна вечеря Ван Нгок задаваше на Мабюс въпроси за неговите подвизи във войната срещу американците. С ъгъла на окото си Мабюс виждаше, че Луонг го наблюдава, но всеки път, когато обърнеше поглед към нея, очите й се свеждаха надолу към дървената купичка в скута й.

Старецът и дъщеря му ядяха малко. Каквито и жалки запаси от храна да притежаваха, те бяха за техния гост. Мабюс нямаше апетит, но да откаже да яде или да остави огризки щеше да означава обида. Той изяде всичко, без да усети някакъв вкус.

— Ти си голям герой, Трангх — каза старецът. — Завръщането ти в това изпълнено с пустота място е доказателство за това. Твоето присъствие тук е чест за нас.

Похвалите на Вай Нгок караха Мабюс да се чувства неловко.

— Не съм достоен за такива думи и за такова гостоприемство — каза той, като действително го мислеше.

Ван Нгок се усмихна и жълтите му зъби заблестяха на огъня.

— Глупости. Това не беше абсолютно нищо. Уверявам те, че в старите дни щях да ти поднеса истински пир. — Той въздъхна. — Тогава бяхме добре. Щедростта на земята и „абхидхама“, учението на Буда, ни крепяха. — Главата му клюмна от умора или може би в потвърждение на думите му. — После дойдоха комунистите, с техните идеи за разрушение и смърт. Без Бог, без семейство, без надежда.

Ван Нгок поклати глава.

— Свещениците треперят пред комунистите. Звярът настъпва на юг и Буда отвръща лицето си от тази земя. Католиците, които проповядваха словото на Исус, отдавна са мъртви. Но ти навярно знаеш всичко това, Трангх. Звярът е ненаситен; той ни отнема всичко и не оставя нищо в замяна.

Огънят се отразяваше в широко отворените му очи, блестящи от сдържаните сълзи.

— Но най-лошо е за младите. Аз поне помня онова, на което са ме учили. Съхранявам Буда в сърцето си. А децата още не са имали време да се научат. Те поемат отровата на звяра и самите се превръщат в зверове. Сега нашата основна стока е омразата, Трангх. Няма ли да ни помогнеш?

Мабюс не откъсваше очи от огъня. Усещаше езика залепнал за небцето си. Мина дълго време, без да промълви нищо.

— Това беше непростимо от моя страна — каза старецът. — Най-смирено те моля да приемеш извиненията ми. Ти си направил за нас повече от десетки мъже, взети заедно. — Той погледна към дъщеря си. — Луонг ще се погрижи за всичко, от което имаш нужда. Трябва само да й кажеш. Тя ще остане с теб през нощта.

— Това едва ли е необходимо.

— Може ли славният герой да спи сам? Нима искаш да ме посрамиш пред хората?

Докато привършат с храната, се спусна мрак. Ван Нгок вече дремеше. Наоколо горяха и други огньове, сякаш в обширна, празна равнина. Гледката беше зловеща.

Никога преди Мабюс не бе чувствал такава самота. Тя стягаше сърцето му като в ледена прегръдка. Само да можеше да си спомни, мислеше си той, за времето преди комунистите. Но съзнанието му беше празно, все едно че се бе родил едва тогава, когато, по думите на Ван Нгок, те бяха започнали настъплението си на юг.