Эрик Ластбадер - Френска целувка

Какво бяха за него Исус или дори Буда? Само презряни, лишени от значение думи. Старецът със същия успех можеше да е и марсианец, изповядващ напълно чужда за Мабюс философия. „Вяра“ бе дума, която той не можеше дори да произнесе.

Отблясъците от огъня танцуваха по страните на Луонг. Без да каже нищо, тя се изправи и го поведе към колибата. Тя бе построена от стари американски полеви куртки, разрязани и сплескани консервни кутии и дори парче черна животинска кожа, която още силно миришеше на щавено.

За последен път Мабюс беше оставал насаме с жена дълго преди мисията в Ангкор. Съзнанието му, стегнато здраво в собствената си агония, не помнеше какво трябва да прави. Но не и тялото му.

Гъстата, буйна коса на Луонг го покриваше като копринена паяжина. Тя започна да разкопчава дрехите му, галейки кожата му с върховете на сръчните си пръсти. Когато той беше вече гол, тя се съблече по начин, който му се стори безкрайно възбуждащ със своята невинност. Той гледаше смаяно члена си, който Луонг обхвана с длани, за да го придърпа надолу към грубата сламена рогозка, върху която бе легнала. Удоволствието от мекотата, с която го обгърна, бе толкова остро, че дъхът излезе със свистене от гърдите му.

Бедрата й се разтвориха към тъмнината, коремът й хлътна навътре, тазът й се изви в непреодолима покана. Острите зърна на малките й гърди стърчаха към устните му, привличайки ги да ги поемат едно след друго, както тя миг преди това бе сторила с него.

Дъхът й опари бузата му; допирът на бронзовата й кожа, лъскава като коприна на трептящата светлина на огъня, го разтърси като електрически ток. Топлината на тялото й премина в него, докато най-сетне росната й влага изтръгна неволния му стон.

Любиха се необуздано, с яростта на дълго сдържаната възбуда. Мабюс бе убеден, че старият Ван Нгок иска дъщеря му да зачене дете от герой. Мина му през ума, че това щеше да е твърде малка отплата. За момент мисълта за това, което правеше, го накара да се почувства щастлив. Никога по-рано не му бе хрумвало, че може да достави щастие на някой друг. Задоволство от добре свършена работа — да. Но щастие? Това беше нещо съвсем различно.

След това, с наближаването на оргазма, той почувства как пръстите на Луонг се впиват в рамото му. Очите му се разтвориха и се взряха в нейните. Изразът на неукротима омраза в погледа й накара слюнката му да загорчи.

Тогава видя острието на ножа, проблясъка на светкавичното му движение. Не можа да повярва, че това се случва наистина, помисли си, че сънува.

После тя се изви нагоре към него, лицето й се изкриви от болезнена наслада. Мабюс усети как нещо мокро пропълзява по корема му, затопля слабините му. Претърколи се встрани и видя ножа, забит до дръжката в нейния хълбок.

Ръката й продължаваше да стиска дръжката. Мабюс знаеше, че ако тя извади острието, кръвта й ще изтече за броени секунди. Погледна я в лицето. Очите й бяха ясни и блестящи. В този момент той разбра защо го бе направила. Презрителният й израз говореше достатъчно ясно.

— Знам за теб — прошепна тя. — Знам какъв си всъщност и какво си направил. — Мабюс внезапно осъзна, че тя не е като простоватия си баща, който вярваше във фалшивия му ореол на герой. Тя знаеше истината.

— Откъде? — Гласът излезе от гърлото му като недоверчиво грачене.

— Срещнах един човек, който, подобно на Буда, знае всичко за теб. — Луонг се засмя. — Сега ще сънуваш това, нали?

— Иска ми се да бе забила ножа в мен.

Тя се усмихна.

— Знам.

Едва сега Мабюс проумя същността на нейното презрение, пълнотата на триумфа й. Той не заслужаваше проста смърт като тази. Луонг искаше от него да продължи да живее със знанието за това какъв е и какво е сторил. И средството за това беше собствената й смърт.

При вида на изражението върху лицето му тя се усмихна още по-широко, малко преди с последния остатък от силите си да извади ножа от хълбока си и да затвори очи за последен път.

— Кажи ми за мадмоазел Сирик — рече Мило.

— Какво? — За момент Мабюс не можа да разпознае гласа му сред какофонията от звуци в душата си. Видението, породено от „Гората от мечове“, го бе потресло и той стоеше като вцепенен. Пустотата в него, безжизнена от толкова време, кънтеше с агонизиращ звън. — Какво да ви кажа за нея? — Гласът му беше дрезгав от чувства, които отдавна бе забравил, че може да изпитва. — Както вече знаете, получи се нещо като патова ситуация. Кристофър Хей заплаши, че ще унищожи „Вратата към нощта“, ако не му предам мадмоазел Сирик. Нямах друг избор — почувствах, че не блъфира. Той се оказа не по-малко умен от брат си. Всъщност, при срещата си с него изпитах зловещо усещане.