Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Подновиха разходката си и скоро приближиха мястото, на което бяха разговаряли Тори и Бърнард. Но сега се свечеряваше, конете бяха прибрани. Без тях хълмовете изглеждаха някак пусти…

— О, не се прави на толкова съкрушен — поклати глава Бърнард. — Получаваш уникален шанс да поправиш грешките, които си допуснал в миналото. Не всеки може да се похвали с това…

— Въпреки това искам гаранции — тръсна глава Ръсел. — Сам знаеш, че е възможно да си сбъркал. Тя може пак да наруши правилата и тогава всички ще бъдем в опасност.

— Вярно — кимна Бърнард. — И това е още една причина да работиш съвместно с нея по време на операцията. Кой по-добре от теб би усетил фалшива нотка в поведението й?

— Ами ако се окаже, че ти грешиш?

— О, тогава нещата ще бъдат безкрайно прости — отвърна Бърнард Годуин и тръгна обратно към къщата: — Имаш разрешението ми да я ликвидираш!

— Първата ни спирка е Япония, затова трябва да получа експресна информация за най-важните неща — промърмори Ръсел, докато пътуваха към летището. — Обичаи, начин на поведение, идиоматични изрази и всичко останало…

— Няма да пътуваме за Япония — поклати глава Тори. — Поне не веднага…

— Но нали японците…

— Трябва да хванем нишката отначало, иначе няма да стигнем доникъде — поясни Тори. — Няма смисъл да си завираме носа някъде по средата на пътя и да се чудим в коя посока да тръгнем…

— Но нали нишката тръгва именно от Япония? Логично е да започнем от там.

— Логиката носи полза само в лабораторна среда. Там, където отиваме, решителна роля ще играе интуицията…

От оперативния център на „Алеята“ се беше свързала с Естильо, своя аржентински приятел. Размениха няколко общи приказки, после споменаха Соларес. От гласа на Естильо ясно пролича колко тежко преживява загубата на приятеля си, но иначе не каза нищо определено. Беше сдържан, мъката остана скрита в душата му. Но Тори я усети много добре, ненапразно Естильо твърдеше, че тя, дълбоко в себе си, винаги е била истински „портеньо“…

— Добре — капитулира Ръсел. — Къде отиваме?

— В Картечния град — отвърна Тори.

— Меделин? — смаяно попита Ръсел. — Колумбия?

— Точно така — кимна Тори и пое по стълбичката на частния 727. Шофьорът на лимузината пъргаво се зае да подрежда багажа им в търбуха на металната птица.

— Даваш ли си сметка, че това е забранена зона дори за американските дипломатически представители? — избухна Ръсел. — Чувала ли си, че в това мирно градче плащаш осемдесет долара да ти посвирят на ухо в някой ресторант, но само десет, за да видиш сметката на някого? — имаше предвид „сикарио“ — младите и безскрупулни наемни убийци, които в Колумбия се срещаха на всеки ъгъл. — Знаеш ли, че тази адска дупка е световен рекордьор по неразкрити убийства сред градовете, които не са в състояние на война?

— Но Меделин е в състояние на война — отвърна Тори и се обърна да го погледне: — Виж какво, Ръсел. Няма значение дали японците са замесени, или не. Тук става въпрос за кокаинов канал, затова отиваме при източника.

— Хубаво — въздъхна Ръсел и се обърна да хвърли последен поглед на Вашингтон. Вече изпитваше носталгия по удобствата, които оставяше тук. — Източник, който ще ни посрещне с дулото на автомат, насочен в гърдите ни!

Меделин се намира в западната част на Колумбия, недалеч от Тихия океан, сгушен в дълбока долина сред могъщите склонове на Андите. Боингът беше принуден да кръжи дълго над непристъпните планински върхове, после, някак изведнъж, рязко започна да се снижава.

Тори и Ръсел получиха отлична възможност да огледат околността, сякаш бяха безгрижни туристи, стиснали илюстровани брошури в ръце. Под тях се нижеха терасите на великолепно поддържани овощни градини, другото основно перо за износ на, Картечния град.

Останаха на пистата, докато екипажът изключи двигателите, после Тори отиде да поговори с командира. Всички на борда бяха опитни агенти на „Алеята“.

Така изтекоха петнадесетина минути и Ръсел започна да губи търпение. Скочи на крака и тръгна към пилотската кабина.

— Няма ли да се махаме от тук, за бога? — нервно подвикна той.

— Не бива да се появяваме на летището — отвърна Тори. — Там има достатъчно „сикарио“, които чакат да се появи някой гринго и да се лепнат за него…

— Какво ще правим в такъв случай?

— За момента нищо — отвърна Тори и махна с ръка към илюминатора.

Ръсел се приведе напред и успя да зърне двама души в униформи, които с достойнство крачеха към самолета. Ботушите им скоро зачукаха по металната стълбичка.