Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Добрата памет понякога е нещо доста удобно, нали? — подхвърли Тори.

— Ние всички вярваме в това, в което трябва да вярваме!

— С изключение на Бърнард…

— Според мен прекалено много го превъзнасяш — отбеляза Ръсел. — Това без съмнение се дължи на факта, че именно той те е ангажирал пръв, превърнал се е в твой ментор. Но Бърнард предаде юздите в мои ръце, Тори. Ти отказваш да приемеш този факт и още от самото начало изпитваш недоверие в способностите ми…

— Ненавиждам тромавото и жестоко отношение към хората.

— Забравяш, че Бърнард Годуин беше не само твой, но и мой учител — усмихна се Ръсел.

Настъпи кратка пауза, Тори я използва, за да анализира тона и насоката на разговора. После бавно поклати глава:

— Не виждам с какво можеш да ме накараш да променя мнението си…

— Мнението ти за какво?

— За завръщането ми в „Алеята“.

— Не съм тук заради това.

— Така ли? — отвърна на усмивката му Тори, но сърцето й рязко ускори ритъма си. — Е, в такъв случай получи всичко, което искаше…

— Точно така — кимна Ръсел. — И нямам намерение да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— Никой не ти го е предлагал.

— Благодаря за питието — засмя се той. — Беше много любезна домакиня.

Тори премълча.

— До нови срещи — тръгна към вратата той.

— Очаквам ги с нетърпение! — иронично се усмихна тя.

Приятна и уютна през деня, сега библиотеката изглеждаше мрачна и потискаща. Това се дължеше както на вечерните сенки, така и на спомените.

Свита на кълбо върху огромното кожено кресло, Тори все още не можеше да се отърси от присъствието на Ръсел Слейд. В един момент я обзе паника. Господи, бедрото! Ами ако Ръсел е споменал пред майка й за тежката операция? Беше предпочела да не казва на родителите си нито за инцидента, нито за протезата от изкуствен материал. Ясно си представи как Ръсел, в изблик на фалшива любезност, подхвърля на майка й нещо от сорта на „Много се радвам, че дъщеря ви се е възстановила напълно, госпожо Нън“… Не, едва ли би постъпил така, това не е в стила му. Маниак на тема сигурност, Ръсел никога не казва повече от необходимото. Шпионин до мозъка на костите си, той прибягва не толкова до откровени лъжи, колкото до спестяване на истината…

Отчасти успокоена, Тори стана и пристъпи към писалището. Ръката й легна върху кутийката на Ариел, поколеба се за миг, после вдигна капачето. Очите й отново пробягаха по цветната снимка вътре. На нея беше запечатан Ариел, очевидно сниман съвсем наскоро, може би броени дни преди появата му в Буенос Айрес. Зад гърба му се различаваха дървета, пътечки и скамейки. Снимката беше направена в един от малките паркове на Сан Франциско, някъде близо до дома му. Потвърждение на това беше неясната грамада на Рашън хил, издигаща се в далечината. Лицето му беше в сянка, но времето очевидно е било ясно и слънчево, тъй като очите му бяха леко присвити. Беше усмихнат, зад гърба му се виждаше слънчев часовник от бронз, край който играеше дете. В дъното се очертаваха силуетите на мъж и жена, вървящи към обектива на камерата. Малко пред тях, в левия ъгъл на снимката имаше още някакъв мъж. И тримата бяха далеч, чертите на лицата им не можеха да се видят.

Тори вече беше изследвала подробно фотографията, на практика вършеше това по няколко пъти на ден. Все още не можеше да разбере значението й, пропускаше онова, което беше накарало Ариел да я потърси в последните мигове на живота си. Снимка на един човек в парка и нищо повече. Човекът е Ариел. Това ли е всичко, останало от него? Това ли е цялото му наследство?

На вратата се почука, в библиотеката се появи Лаура Нън.

— Вече е късно, скъпа — каза тя. — Чакаме те за вечеря.

Тори хвърли поглед на часовника си и учудено вдигна глава:

— Но сега е едва шест и половина, мамо…

— Седем и половина — усмихна се Лаура Нън. — Сутринта преминахме на лятно време… — главата й леко се наклони. — Предполагам, че вече си огладняла, нали?

Тори прибра снимката на Ариел и се изправи.

— Да, наистина съм гладна — кимна тя.

Няколко часа по-късно, оттеглила се на спокойствие в стаята си, Тори отново си спомни приказката за Дзен-полицая. Образът му се покриваше напълно с Бърнард Годуин — човека, изиграл най-важната роля в живота й. Срещнаха се и всичко се промени, появата му беше като гръмотевица.

Седеше пред тоалетката в стил „ар деко“, подарък от майка й. Преди години Лаура Нън я настаняваше на стола и започваше да й връзва панделки. В нейните очи подобен акт се свързваше с най-топлите майчински грижи на света. Как не! Тори прекара четката през гъстата си коса и неволно потръпна. Гледаше лицето си в огледалото, в главата й започнаха да нахлуват спомените…