Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Преди десетина години, попаднала в чуждото и затворено общество на далечна Япония, тя приличаше на безпризорно гаменче, буйно и диво… През Средновековието тук такива младежи са били наричани „ронин“ — самураи, които все още не са овладяли бойното изкуство…

Запълваше дните и нощите си със скитане, обикаляше мръсните покрайнини на Токио, отбиваше се в мрачните кръчми по брега на реката, от която се носеше нетърпима воня.

Белите петна в съзнанието й бяха толкова много, че тя се страхуваше да заспи. Защото знаеше, че в момента, в който затвори очи, неизбежно се изправя пред неизвестността, пред изпитания, които все още не е готова да посрещне… По тази причина предпочиташе да будува, да си играе с опасността, да балансира по ръба на пропастта…

Не можеше да приеме, че някога ще изпитва носталгия по дома. Грег, естествено, й липсваше, но с това се беше примирила, то беше част от същността й. Но никога не беше допускала, че ще тъгува по баща си, ще изпитва нужда от одобрението в очите му, ще иска да го накара да се гордее с нея така, както се гордееше с Грег… В семейството просто нямаше място за нея, родителите й бяха свикнали да възхваляват успехите на Грегъри Нън — опитен пилот и известен в цял свят астронавт…

На практика бавно осъзнаваше нещо, което доскоро й се беше изплъзвало… Че обича баща си не по-малко от Грег, че те двамата са най-скъпите хора в живота й. Но мъчителното желание да се издигне в очите на Елис Нън, да му докаже, че е не по-малко достойна от брат си, й пречеше да го оцени обективно — така, както оценяваше Грег…

Най-странното беше, че не завиждаше на брат си, не му се сърдеше за славата, която неизбежно оставяше на втори план нея самата. Подобна реакция би била най-естественото нещо на света. Но тя обичаше Грег толкова силно, че дори за миг не би допуснала да го мрази… Понякога, честно казано, изпитваше лека ревност към отношенията между баща и син, но за липсата на същите отношения с Елис Нън обвиняваше по-скоро баща си, отколкото Грег…

От друга страна, беше съвсем нормално да оневинява Грег, тъй като той цял живот беше единственият й съюзник в тежката битка срещу родителския деспотизъм. Проявата на враждебност срещу него би означавала да се лиши от единствената си близка душа, би означавала заплаха срещу самото й съществувание…

Но когато Грег напусна Градината на Диана, Тори бавно осъзна, че най-силното й желание е да избяга от Лос Анджелис, да се махне накрай света.

Япония.

Там я очакваше огънят, който щеше да прогони мрака на самотните й нощи.

Сенсеят може би усети празнотата в нея, но не каза нищо. Той сляпо вярваше в упорития труд. Веднъж сподели, че желязната дисциплина е отговор на всеки проблем. Толкоз. С нищо друго не показа, че подозира за душевните й терзания.

Оказа се обаче, че нещата не са толкова прости. Тори скоро разбра, че или сенсеят греши, или тя не е в състояние да възприеме напълно неговите уроци… Това не й попречи да изкара обучението докрай, за голяма изненада на всички около нея. Оказа се, че е първата жена, успяла да стори това. Но неспокойството в душата й остана…

Такава я откри Бърнард Годуин: опасна с новите си умения, с обтегнати докрай нерви, балансираща на границата между живота и смъртта, кипяща от отчаяна смелост…

Всъщност тя едва не го уби при първата им среща, споменът за която беше кристално ясен в съзнанието й…

Откри я в един съмнителен нощен клуб, носещ странното име „Отвъдно щастие“. Беше истинска дупка, намираща се в най-затънтената част на Нихонбаши, един Господ знаеше как Бърнард изобщо се бе добрал до там… Всеки, който пристъпваше прага на клуба, изпитваше чувството, че е всмукан в центъра на опасен циклон.

Ухажваше я дребен по ранг, но огромен като годзила главатар на Якудза. Тори го търпеше, защото й харесваха татуировките му: ярки пламъци, които поглъщаха с ненаситна алчност всичко около себе си: богове и демони, митични зверове и свирепи самураи с дълги катани в ръце… Пламъците извикваха в душата й представа за пречистващи заклинания, по-могъщи от мрака на безкрайна нощ…

Броени минути преди Бърнард Годуин да се спусне по стълбите на подземието, тя мислено се беше заела да съставя отговора на писмото на брат си, получено същия ден. „Всичко е наред, Грег… Правя каквото мога…“ Очите й се спряха върху лицето на Годзилата, на устата й се появи усмивка. „Да, сър, помисли си тя. Това огнено чудовище е зло и коварно, но изцяло мое…“