Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Какво се случи в Сан Франциско, дявол да го вземе? — рязко се обърна Слейд.

— Ти ще кажеш.

— Не те разбирам…

— Ариел Соларес ме преследваше.

— Така ли? — равнодушно я погледна Слейд. — Значи е имал по-добър вкус, отколкото предполагах…

Тори се засмя, въпреки волята си.

— А твоят е още по-добър — изправи се срещу него тя, усмивката бързо изчезна. — Ти си знаел, че Ариел ме преследва по простата причина, че лично си му заповядал това!

Нанесе удара си слепешком, разчиташе да узнае нещо повече.

— Е, това вече е прекалено!

— Едва ли — поклати глава Тори. — Защо ще идваш да ме разпитваш лично, ако не си бил пряк ръководител на Ариел?

— По съвпадение на обстоятелствата Соларес изпълняваше една особено важна задача. На практика бях решил да пратя някой друг тук, но в последния момент ми се стори уместно да те разпитам лично, да покажа, че поемам лична отговорност за смъртта на Соларес…

— Много патетично! — презрително го изгледа Тори. — Типичен жест на бюрократ, който няма никаква представа за опасностите на оперативната работа!

— Не бъди толкова мелодраматична — усмихна се Слейд.

— Добре знаеш, че хората ми поемат рисковете доброволно, а не защото аз им заповядвам това — постави чашата си точно до кутийката на Ариел, сърцето на Тори отново пропусна един такт.

— Зная само, че Ариел е работил за теб и срещата ни в Буенос Айрес не беше случайна. Той ме е чакал там…

— Интересна теория — мазно проточи Ръсел. — Но за съжаление погрешна и прекалено макиавелианска…

Тори отново се разсмя.

— Е, този цитат заслужава място в дневника ми! — въздъхна тя, довърши питието си и остро попита: — С каква задача изпрати Ариел в Буенос Айрес?

— Нали вече знаеш? — сви рамене Ръсел. — Според твоето твърдение съм го изпратил там да те оплете в мрежата си…

— Имам предвид тунелите, Ръсел! И убийците от Якудза! Ариел прекрасно знаеше кои са те и защо са се напъхали в градските подземия. А това означава, че знаеш и ти…

— Разбира се, че зная. Но тази информация е поверителна, а ти вече не работиш за мен…

— И слава богу! — погледна го намръщено тя. — В същото време започвам да се съмнявам, че си ми намерил достоен заместник. Умения като моите не се срещат под път и над път…

— Вярно. Те могат да се срещнат у малцина избраници.

— Всъщност няма какво да се съмнявам — усмихна се Тори. — Ясно е, че никога не би успял да ме замениш.

Ръсел се облегна назад и впери очи в тавана.

— Това може би е вярно, може би не… — замислено промълви той. — Сега важното е да разбереш, че трябва да ни помогнеш да открием убийците на Соларес… — направи кратка пауза и многозначително добави: — Дори само заради паметта му…

— Браво, Ръсел — усмихна се Тори. — Караш точно по учебника. Сега остава само да докоснеш струните на чувството ми за колегиалност…

— Мисля, че ме разбираш погрешно — въздъхна Ръсел. — Нима наистина ме считаш за толкова циничен?

Тори стана, пристъпи към бара и напълни чашата си с минерална вода.

— Как е Бърнард? — попита. — Все още ли се води пенсионер, който няма нищо общо с „Алеята“?

— Общо взето, да — сви рамене Ръсел. — Но ти знаеш, че той никога не е бил пенсионер… Крие се под наметалото на нещо като неофициален консултант, просто защото така е най-удобно. Не само за него, но и за всички нас…

— Предай му много поздрави от мен.

— Непременно — кимна Ръсел, извади миниатюрен магнетофон от джоба на сакото си и натисна копчето за запис: — Имаш ли нещо против да започнем разпита?

— Нямам — отвърна Тори. — Ще ти кажа всичко, което зная.

Говори в продължение на няколко минути. Ръсел я изчака да свърши и тихо попита:

— Сигурна ли си, че това е всичко?

Тори само кимна с глава. Пропусна да спомене както за малката дървена кутийка, така и за интимностите си с Ариел.

— Добре, значи приключихме.

Ръсел изключи магнетофона, помълча малко и вдигна глава.

— Как мислиш, не бихме ли могли да сключим нещо като примирие?

— А какво те кара да мислиш, че такова примирие е необходимо? — отвърна с въпрос Тори и бавно се изправи на крака.

Минавайки покрай него, тя изведнъж усети нежното докосване на ръката му върху лявото си бедро.

— Как понасяш това?

Гласът му долетя някъде отдалеч, тъй като тя моментално потъна в „прана“, дишането й стана дълбоко и равно. Но възстановяването на душевното равновесие все пак изискваше време. Мълчанието се проточи, всяка отминала секунда затвърждаваше малката победа на Ръсел Слейд.