Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Тори бръкна в джоба си, извади къс гланциран картон и го постави на масата.

— Не го споделих с теб — промърмори тя и приглади ръбчетата на фотографията. — Но преди да умре, Ариел пожела да ми предаде ето това… Очевидно снимката съдържа някаква тайна.

— Това е самият той — вдигна снимката Ръсел. — А зад него е Сан Франциско, нали?

— Да. Този парк се намира съвсем близо до къщата му.

Той обърна снимката и прочете датата, отпечатана на гърба: 21 март.

В същия миг Тори се пресегна и я издърпа от ръцете му.

— Господи Исусе!

Едва сега разбра защо датите, на които беше пътувал Бърнард Годуин, бяха раздвижили предупредителните камбанки в главата й. Една от тях съвпадаше с датата върху тази снимка. Приближи я към очите си и отново се зае да разглежда хората, които бях част от фона. Вече не й беше трудно да идентифицира мъжа, който се виждаше в лявата част, току зад възрастната двойка. Това беше Бърнард Годуин.

Ръсел също беше сигурен, че това е той. Човек трябва да очаква да види Бърнард, останалото вече е лесно…

— Ариел е успял да го засече — въздъхна Тори.

— Очевидно — кимна Ръсел.

— И по тази причина е бил убит?

— Не съм много убеден. Но в тази снимка може би се крие и още нещо… Какво ли? Искам да кажа, че появата на Бърнард в Сан Франциско може да бъде обяснена по хиляди начини: ваканция, среща с приятел или приятелка… — очите му отново се заковаха в снимката. — Двойката нищо ли не ти говори?

Тори поклати глава:

— Намират се на доста голямо разстояние от Бърнард, макар че очевидно вървят в негова посока…

— Бихме могли да използваме фотолаборатория — предложи Ръсел. — Известно увеличение вероятно ще ни позволи да идентифицираме тази двойка, преди кадърът да стане прекалено неясен…

— Можем да се обърнем към КГБ. Убедена съм, че разполагат с достатъчно добре оборудвани лаборатории.

— Много смешно! — изгледа я ледено Ръсел. — Съжалявам, но в тази връзка искам да те предупредя, че Николев продължава да ми изглежда подозрителен!

— Според мен грешиш — поклати глава тя. — Но това вече няма значение, главите ни са в торбата… Според мен Николев ни се разкри достатъчно, за да заслужи известен процент доверие…

— От което излиза, че аз съм параноик, така ли?

— Не, просто си предпазлив.

Към масата най-сетне се приближи някаква келнерка и взе поръчката им.

— Не бъди прекален оптимист — предупредително се обади Ръсел. — Храната едва ли скоро ще се появи…

— Мръква се — промълви Тори, насочила поглед към запаленото осветление на Червения площад и златните кубета на „Свети Василий“, които все още пламтяха под лъчите на залеза. — Колко студен е този град… Дори в началото на лятото…

— Температурата едва ли има нещо общо с това — отвърна Ръсел, въздъхна и се облегна назад. — Господи, как мразя да чакам!

— За съжаление няма какво друго да правим, докато получим отговор от госпожа Кубишева…

— Ако изобщо го получим! Бондасенко е в нелегалност, организацията едва ли ще е склонна да рискува.

— Аз пък мисля, че именно опасната ситуация ще ги принуди да рискуват — поклати глава Тори. — Поискали са помощ от Наташа, но сега ще се срещнат с нас…

— Да, но според Николев не само ние сме в течение на този начин за връзка… В КГБ вероятно вече са разшифровали кодовете на организацията. И аз се питам какво още знаят там…

— Мисля, че Николев ни каза толкова, колкото му стигна куражът — отвърна Тори. — Което не е малко, особено от негова гледна точка…

— Но той е един от тях, Тори! — гневно я погледна Ръсел. — Един от проклетото КГБ!

— В същото време е и човек. Явно е недоволен от това, което върши, изглежда искрено загрижен за съдбата на родината си. Той прилича на нас, Ръс. Оплетен в лепкавата мрежа на лъжи и коварство, той търси начин да се измъкне навън…

— Господи, дано да си права…

Очите на Тори отново се върнаха върху кубетата на „Свети Василий“. Колко чужд е този град! В главата й изплуваха отдавна забравени спомени. Приказките, които беше чувала от баща си, а той от своя баща… Легенди за вълците сред величествените планини на Урал, за смелите селяни, зарязали дом и семейство и тръгнали на бой сред ледените пустини на Сибир… Картините, които беше рисувало детското й въображение, нямаха нищо общо с този чужд и неприятен град.

Не обичаше да слуша баща си, когато той разказваше приказките си на руски. Съзнаваше, че по този начин той й помага в овладяването на езика, но в душата й вече се беше натрупала дълбока омраза към всичко руско, включително и към езика… Искаше баща й да говори на английски като родителите на всички деца в училище. Но сега с изненада откри, че й се иска точно обратното — баща й да е тук, да разговарят на руски, да ползва помощта му в лабиринтите на този враждебен град…