Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Глупости! — изръмжа зад нея Марс. — Къде в този град може да се намери ананас?

— Валери вероятно си ги изписва от Куба — подхвърли Ирина.

— В Куба няма ананаси — обади се Татяна.

— Пълна идиотщина! — отсече Марс. — Какво друго има в тази машинка?

— Засега само рецепти.

— Да бе, как не! — поклати глава Марс. — Валери Денисович ще си внесе нелегален компютър, за да го пълни с рецепти! Не е чак толкова пристрастен към готварството… Като жена…

— Може би точно той е жената, която все не можеш да откриеш…

Всички замръзнаха при тихите, но отчетливи думи на Героя, долетели откъм водата.

Марс се обърна и вдървено се насочи към басейна.

— Кой ти каза това? — мрачно попита той.

Героя не отговори, тялото му лежеше във водата напълно отпуснато.

— Питам кой ти каза това?

Арбат нададе пронизителен писък, напрежението се спусна над залата като тежко покривало.

Марс измъкна пистолета си и го насочи в главата на Героя.

— Или ще ми отговориш, или ще ти пръсна черепа! — изръмжа той.

Ирина стана, пристъпи към басейна, ръката й легна върху рамото на Марс.

— Недей, моля те! — тихо, но настойчиво каза тя.

— Никой не ми е казал, другарю — прозвуча гласът на Героя. — Забрави ли, че ме лиши от всякаква информация? Но аз нямам нужда от външни източници, тъй като чета мислите в главата ти…

— Какви ги дрънкаш?

— Финалната сцена наближава, нали, Волков? Предстои разправата със смъртния ти враг… Не, няма смисъл да отричаш… Зная го със сигурност. Личи си от омразата, която обезобразява чертите на лицето ти. Но Бондасенко все още е на свобода и шансовете ти да го пипнеш намаляват…

— Млък! — неистово изкрещя Марс. Ирина инстинктивно усети нежеланието му да продължава този диалог. Той вероятно се опасяваше, че Одисей ще й разкрие принадлежността му към КГБ, без да знае, че тя отдавна е в течение.

Приклекна на ръба на басейна и впи очи в бледото лице на Героя. Размениха си мълчаливи послания, после тя бавно поклати глава:

— Достатъчно, Одисей. Няма смисъл да го провокираш повече…

Героя потъна под повърхността, Арбат го последва.

Марс остана до парапета, очите му бяха втренчени във водата.

— Как го прави? — смаяно попита той. — Изглежда може да стои под водата колкото пожелае…

— Може би се е превърнал в полуделфин — шеговито подхвърли Ирина. Но от изражението на лицето му разбра, че Марс не възприема думите й като шега. „Интересно“, помисли си тя. После си спомни за последния разговор между Героя и Марс, бавно започна да проумява стратегията на сложната битка, която водеше космонавтът.

— Отдръпни се — прошепна тя, пръстите й се увиха около ръката с пистолета. — Това е излишно, Марс. Няма смисъл…

Бавно го поведе към компютъра на масичката. Там, където лежаха всички тайни…

— Най-много мразя да чакам! — промърмори Ръсел.

— И си мислиш за Николев, нали? — погледна го Тори. — Вероятно продължаваш да считаш, че ни използват за ловджийски хрътки…

— Много бих искал да изпитвам твоето доверие към него!

— Дано да не стане като с Естильо и Хитасура — поклати глава тя.

Седяха на маса до прозореца в един от ресторантите на хотел „Русия“, разположен на последния, 21-ви етаж. Гледката към Кремъл и златните кубета на храма „Свети Василий“ беше наистина възхитителна. Направиха поръчката си преди 45 минути, но все още не бяха получили напитките си. Това не им правеше особено впечатление, тъй като не бързаха за никъде.

Преда това Тори остави на рецепцията послание в запечатан плик според инструкциите на Хитасура. Надписа го за госпожа Кубишева и го подаде на младия човек зад гишето.

— Препоръчвам ви вечеря в ресторанта на последния етаж, мис — каза младокът на развален английски, внимателно оглеждайки плика. — Гледката от там е чудесна…

Тори и Ръсел се възползваха от препоръката. Качиха се горе, Ръсел тръгна да търси свободна маса, а Тори отскочи до тоалетната. Когато се върна, той вече седеше край прозореца. Как бе успял да осигури една от най-добрите маси в претъпкания ресторант, си остана загадка за Тори. Но вече го познаваше достатъчно добре, за да не се учудва на неочакваните му способности.

— Хитасура надхитри всички — Промърмори Ръсел, зареял поглед през стъклото. — А по отношение на Естильо не си сбъркала кой знае с какво… В крайна сметка без неговата помощ едва ли щяхме да стигнем толкова далеч…

— Мъчно ми е за Ариел…

— Разбирам — кимна Ръсел. — На мен също… Умря, защото искаше да открие истината…