Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Очите й се разтвориха широко, ушите й доловиха ясен мъжки глас:

— Има ли доказателства, че действително е била тук?

— Входната врата беше незаключена, капитане.

— Претърсете апартамента!

Ирина протегна врат и предпазливо надникна през прашния прозорец. Отначало не видя нищо, после в полезрението й попадна млад мъж с приятно лице и сива униформа с червени нашивки на якичката. В съзнанието й изплува неясната фигура на Валери в здрача на криптата, гласът му екна в ушите й: „Марс иска да ми изпие кръвта… Търси ме цяло подразделение от Гранични войски…“

„Как ме засякоха, запита се с недоумение Ирина. Следена ли съм била, или апартаментът е бил под наблюдение? Нима напразно бях толкова внимателна? Господи, каква съм глупачка!“

— Вече си е тръгнала, капитане.

— Защо е била тук?

Мълчание.

— Липсва ли нещо?

— Само компютърът, капитане.

— Аха, компютърът значи — поклати глава младият мъж и се обърна с гръб към прозореца. — Открийте я! Не го ли сторите, другарят Волков ще се погрижи всички ние да се озовем някъде по китайската граница!

„Не мърдай! КГБ.“

„Колко ли са, запита се Ирина, тръпнеща от ужас. Приличат на мравки, плъзнали върху одеяло за пикник. Трябва да се отърва от одеялото, преди да са ме оглозгали жива.“

Уверила се, че зад прозореца на кухнята няма никого, тя предпазливо започна да се спуска по пожарната стълба. Очакваше всеки миг някой да се разкрещи, а на тротоара да се струпат униформени. Нищо подобно не се случи.

Добра се до земята без инциденти. Тошибата тежеше в лявата й ръка. „Всичко ще е наред, само веднъж да се добера до колата“, въздъхна тя.

Тръгна по улица „Телеграфная“. Имаше чувството, че всички я гледат какво носи.

Започна да вали. Вместо да се насочи направо към колата, Ирина се скри в близкия вход. Застина на място, тикнала куфарчето между краката си, невидима за редките минувачи. Оглеждаше улицата с широко отворени очи. Решетките около луната от кошмарните й сънища сякаш се разтягаха и заплашваха да я обгърнат. Кожата й потръпна от арктическия студ на безкрайната зима, едри парцали сняг падаха от навъсеното небе и покриваха замръзналата тундра на Сибир. Кошмарът оживяваше и се превръщаше в неумолима действителност…

Оглеждаше лицата на минувачите, стараеше се да надникне зад стъклата на преминаващите коли. Всеки можеше да бъде потенциалният враг. „Ето какво става, помисли си тя. Страхувам се от всичко и всички… Това ли е цената на свободата? Нямах ли и друг избор?“

Дъждът се превърна в порой. Усещаше близостта на хората от КГБ, даваше си сметка, че колкото по-дълго се задържа в този район, толкова по-големи стават шансовете да я заловят.

Беше толкова объркана, че нито за миг не й мина през ума да пусне тошибата в близката кофа за боклук. Съзнаваше само едно — нямаше почти никакъв начин да им се изплъзне пеша. Колата беше единственият й шанс за спасение. Ако успее да се добере до нея, ще може да потъне из задните улички, да прави обходни маневри, да заличи следите си…

Вдигна куфарчето, сви глава между раменете си и решително се насочи към мястото, на което беше паркирала.

Придвижвате се бавно. Канализацията в тази част на града отдавна плачеше за ремонт, в резултат тротоарите и уличните платна се бяха превърнали в дълбоки езера.

Задмина няколко възрастни жени, които мъкнеха тежките си пазарски чанти. Улична продавачка с вестник на главата отчаяно подскачаше от крак на крак, дъждът плющеше върху малката й сергия, запълнена с ряпа и изсушени коренчета.

В един момент Ирина изпита чувството, че преследвачите са по петите й. Шмугна се във входа на стара и ниска постройка, обувките й затракаха по износените плочки на занемарения вестибюл. Посмя да извърне глава едва когато се озова край черния вход в задната част на сградата. Зад нея нямаше никой. Изпита огромно облекчение, очите й се насълзиха.

„Хич ме няма по тая част, помисли си мрачно тя. Едва ли ще мога да се изплъзна.“ После изведнъж осъзна факта, че все още е на свобода, при това преследвана не от кого да е, а от самото КГБ. „Може пък да не съм чак толкова некадърна“, набра кураж тя и решително блъсна дървената врата.

Озова се на мръсна и тясна задна уличка. Някой беше забравил да прибере прането си, ленените чаршафи тежко плющяха най главата й, подгизнали от дъжда. Спря на място, за миг изгубила чувство за ориентация. После в дъното на уличката зърна задната стена на „Архангел Гавраил“ и решително се насочи натам.