Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Ех, ако можехме да я проумеем — иронично подхвърли Николев, после усмивката му изведнъж се стопи, а очите му се заковаха върху монитора.

— Какво има, капитане?

— Колата на Ирина Пономарьова! — промълви възбудено Николев. — Започна да се движи!

Ирина пристигна в квартала без произшествия, направи три бавни кръга около блока на Валери. Гледаше внимателно, надяваше се да открие евентуалната засада.

— Ако изобщо си направят труда да оставят някого там, това ще бъде най-много един човек — каза й на тръгване Валери. — Защото знаят, че не бих проявил глупостта да се появя у дома…

Но, въпреки всичко, тя беше решила да бъде крайно предпазлива. Паркира на задната уличка и влезе във входа на съседния блок. От Валери знаеше, че двете сгради имат общо мазе. Десет минути по-късно вече беше в неговия блок.

Изправи се до стената край аварийната стълба и затаи дъх. Чуваше единствено ударите на собственото си сърце. Очите й бяха широко разтворени, зениците — потъмнели от напрежение.

Някъде се затръшна врата и тя се шмугна зад стълбата. Въздухът тежеше от миризмата на варено зеле и застоял тютюнев дим. Изщрака ключалка, тежки стъпки прозвучаха по коридора. Асансьорът забръмча, отвори се врата. После звукът на електромотора заглъхна надолу, към изхода.

По стените играеха сенки, лъчите на следобедното слънце не достигаха дотук.

Слава богу, тук вече нямаше „горничная“. Това бяха жени портиерки, които в продължение на години висяха из фоайетата на жилищните сгради и следяха кой влиза и излиза от тях. Доброволни сътрудници на КГБ. В крайна сметка поне в това отношение Москва беше претърпяла промяна…

От мястото си ясно виждаше входната врата на Валери. Беше затворена, изглеждаше съвсем нормално. Но всичко това би могло да бъде само една илюзия. Хората на Марс несъмнено са били тук и отдавна са приключили с щателния обиск.

Ирина потръпна, решителността й започна да се топи. Прииска й се да слезе обратно в мазето, да изскочи от задния вход на съседния блок и да се смеси с тълпата. Просто и лесно. Никой не би разбрал, че изобщо се е появявала тук…

Не, никак не е просто… Стремежът към свобода е нещо сложно и комплексно, нещо, което я беше привличало всеки миг след завръщането й от Кеймбридж. Нима точно сега ще й обърне гръб?

И къде би могла да иде? Обратно у дома, където ще се появи Марс Волков и ще започне да я разпитва за разговорите с Героя? А какво ще стане, когато разпитът приключи? Ще се върне към омразната работа в Министерството на образованието? Не, това не бива да става! Там би се задавила от собственото си отчаяние, би залиняла като прекършено цвете. Поела по нов път, тя беше убедена, че трябва да го извърви докрай. Иначе не би могла да намери покой. Обратната страна на огледалото беше твърде привлекателна, запълнена с прекалено много чудеса, за да й обърне гръб…

Трепереше от възбуда и страх, обонянието й попиваше миризмите на сградата. Асансьорът отново забуча. Затръшна се врата, проплака бебе, военен марш екна от невидимо радио, после рязко замлъкна…

Придърпала върху раменете си последните остатъци кураж, Ирина тръгна по коридора. Спря пред вратата на Валери, пъхна ключа в ключалката и бързо бутна вратата.

Веднага разбра, че тук е било претърсвано. Апартаментчето беше тихо и спокойно както преди, но във въздуха имаше нови, непознати миризми: на мъжка пот в хола, на цигарен дим в спарения въздух на спалнята. Фасове нямаше, всичко изглеждаше както преди. Онези, които са осъществили обиска, несъмнено са били майстори в работата си.

Затаила дъх, Ирина се насочи към кухнята. Контрабандно внесеният портативен компютър си беше на мястото — в ъгъла на масата, върху дъската за рязане.

Ирина се втурна напред, затвори капака и изтръгна кабела на захранващото устройство от щекера на стената. Забързано натика всичко в специалното куфарче на тошибата и дръпна ципа.

В мига, в който хвана меката дръжка, откъм входната врата се разнесе някакъв шум. Кръвта замръзна в жилите й, съдържанието на стомаха й стремително тръгна нагоре, към устата.

„Не мърдай! КГБ.“

Господи, света Богородице!

Очите й пробягаха наоколо. „В капан съм, пропищя парализираното й от ужас съзнание. Не, ето го прозореца!“

Светкавично завъртя ръчката на стъклото, наведе се и излезе на противопожарната стълбичка. Извърна се, затвори прозореца и прилепи гръб към мръсната фасада. Под нея се простираше улица „Телеграфная“. Затвори очи и си представи, че е на колене пред олтара на свети Гавраил. В ноздрите я удари ароматът на тамян, слухът й долови неразбираемите слова на дълга молитва. Ех, ако можеше да се върне обратно във времето…