Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Не зная — сви рамене младият офицер. — Но кой е луд да им изпрати такава помощ?

— Хм… — Марс отправи замислен поглед към разпечатките, сякаш бяха чаени листенца, от които ще научи бъдещето. След известно време отдели едно листче от купчината и вдигна глава: — Това е планът за полета на група американски дипломати към Москва… Надлежно депозиран в законния срок…

— Какво от това? Тук непрекъснато кацат американски дипломати…

Марс бавно му подаде листчето.

— Хвърлете едно око… Прави ли ви впечатление отправната точка на този полет?

— Токио.

— Точно така, Токио — въздъхна Марс. — Там, където нашите агенти засякоха шифрованото послание на „Бялата звезда“ с молба за помощ…

— Може би е съвпадение — сви рамене капитан Николев.

Марс мълчаливо протегна ръка, прибра листчето и го прикрепи към купчината.

— Подвижните екипи са на място, нали? — попита след известно време той.

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Искам да бъда уведомен в момента, в който се раздвижи колата на Пономарьова. Ако спя, събудете ме. Ако се храня, издърпайте вилицата от ръката ми. Ясно ли е?

— Напълно, другарю полковник.

Построена в онзи особен, с нищо незабележителен стил, който в Съветския съюз минава за модерен, 20-етажната грамада на хотел „Русия“ заемаше цял квартал в южния край на улица „Разин“. Улицата носеше името на известен казашки атаман, вгорчил живота на руските царе. Това я правеше някак по-удобна за най-големия хотелски комплекс на територията на Москва.

Ирина влезе през централния вход и се насочи право към гишето на рецепцията, точно според инструкциите на Татяна. Там попита дали има някакви послания за госпожа Кубишева.

Имаше.

Ирина пое белия плик, прекоси фоайето и изкачи стълбите към един от няколкото ресторанта на мецанина. Не влезе в салона, а се насочи към тоалетната до входа. Заключи се в една от кабинките и разкъса плика.

Прочете съдържанието му два пъти. Сърцето лудо блъскаше в гърдите й, имаше чувството, че ударите му ще привлекат вниманието на всяка жена, решила да се отбие тук.

Запечата съдържанието на плика в главата си, после накъса хартията на дребни парченца и ги хвърли в тоалетната чиния. Пусна водата два пъти, искаше да бъде сигурна, че нито едно късче хартия не е останало вътре. Излезе от кабинката, изми ръцете си на умивалника, но нито веднъж не погледна в огледалото с позлатена рамка пред себе си.

Напусна фоайето през един от страничните изходи. Насреща и се издигаха величествените, овални като лукчета куполи на храма „Свети Василий“. Намираше се съвсем близо до стените на Кремъл. Тази мисъл я накара да потръпне, сякаш беше излязла без коженото си палто в разгара на зимата…

Според инструкциите трябваше да се придвижва пеш или с автобус. Тя неотклонно ги спазваше, едновременно с това не се огледа нито веднъж. Опитваше се да разбере дали я следят, като хвърляше бегли погледи в стъклата на витрините, край които минаваше.

Прекачи се на няколко тролея, маршрутът на които описваше широка окръжност около центъра на Москва. В крайна сметка слезе там, откъдето беше тръгнала. Пое пеш, скоро излезе в далечния край на Червения площад. Водите на Москва река бяха мътни, в тях се отразяваха единствено черните облаци, надвиснали над града. Прекосявайки моста Москворецки, Ирина изпита странно облекчение от факта, че сянката й не се отразява във водата. Това някак й помагаше да се наблюдава отстрани, да съхрани илюзията, че тази опасна шпионска мисия върши не тя, а някаква друга Ирина Пономарьова — далечна и непозната…

Прекоси площад Добринински и най-сетне потъна в тесните улички на Замоскворечие. В дъното на „Болшая полянка“ се издигаше стройната фасада на храма „Свети Григорий“, пред него няколко автобуса на „Интурист“ изхвърляха синкав дим зад издължените си туловища.

Ирина влезе в храма и коленичи пред олтара. Молитвата й беше кратка, но пламенна. Молеше се за Валери, за себе си, но най-вече за Одисей. Лъжливите разяснения на екскурзоводите пареха слуха й като разяждаща киселина. Туристите покорно се тълпяха зад тях, като стадо добитък на заколение…

В душата й се блъскаха страх и отчаяние. Страхуваше се за себе си, вече не беше в състояние да разсъждава трезво, да преценява действията на околните. С всяка стъпка по тази пътека се приближавам към смъртта, към границите на разума, мислеше си тя. Няма ли най-сетне да дойде краят на всичко това?

Приключи с молитвите, стана и бавно се насочи към стълбището, което водеше към криптата. Тук беше тихо, дразнещите гласове на екскурзоводите почти заглъхнаха. Осветлението беше слабо, сивкавият мрак се изпълваше с неясни сенки.